1

Да, право е: рояци шушумиги
у нас и в книжнината, и навред.
Не се сърди, Кириле, а прости ги –
че ти по божа милост си поет.

Те още влачат страшните вериги
на робството – душите им са лед,
и ти, за своите прекрасни книги,
от тях очаквай – злъчка и оцет.

Но ти веднъж сам каза (бе в кръчмата):
- Човек, пред стадо шугави осли,
дори да хвръкне право от земята,
не ще зачуди никого, нали?

Така и ти – летиш във висините,
а те – слухтят и клепат със ушите...

2

Във моя спомен ти си божи меч
в борба с действителност дребнава.
И в разговора ти – словесна сеч –
от нашенеца жалък прах остава.

Обичам твойта сатира-картеч,
с която ти го жареше тогава:

- Едвам владей членоразделна реч,
а тайните световни разрешава!

- Едвам се поизправил на крака
и от маймунек – вече уж човек е, -
единствено у нас е то така:
сергия за акъл отваря всеки!

Но твойта мъдрост никой не разбра
и много злоби ти за нея сбра...

3

Когато, вместо скромно да мълчи
пред свободата, що му Бог дарувал,
наш Тренчо, с пламнали от гняв очи,
пищи, че тук, у нас, не бил добрувал,

или – обезумял току-речи –
против държавата се възбунтувал, -
все твоята прокоба ми звучи:
- Не! Тоз народ не си е доробувал!

Уви! Където поглед и да спреш, -
все Тренчо – ратай злобен и безверен,
страната си превърнал във кипеж
на яростни вражди, във пъкъл черен...

И рядко лъч надежден за възход...
Не си е доробувал тоз народ...