Ще дойде, Здравко, ден – последния
на твоя татко земен ден.
Склопи очите му на бедния
баща – и тихо просълзен
кажи: “Прибра се вече стария –
и всичко, що ми завеща:
една несбъдната мечта –
България!

Ти беше чужденец в родината –
прости ми, ако съгреша! –
Ах, ти бе свой, ала градината
на хубавата ти душа
векът безверен опожари я...
Тогаз едничко ти оста,
с което знаеше света: -
България!

С каква любов я ненавиждаше,
с каква жестокост я люби!
Отвърнат днеска – ти я виждаше
във бъдещето може би,
обтънала във лъчезария,
възкръснала като Христа,
земя на правдата света –
България!

Кълна се в твойте недостигнати
мечти – и в твоя сетен час:
Байрака, който не издигна ти,
ще го развея, татко, аз!
Зер твойта участ – претовари я
бог с тежки траурни цветя,
а аз ще дишам и пламтя
с България!”


И аз ще слушам с умиление,
над моя труп що шепнеш ти
И във безплътните селения
тогаз ще, Здравко, отлети
успокоен духът на стария
баща – че в тебе възроден,
той ще живее бъдний ден
с България