Светът все ражда, без да спре,
творци – със гащи и без гащи –
и всеки – според Петко Р.
Славейков – бърза все да дращи.

Безброй идеи разен сорт
те хвърлят на пазара щедро –
рецепти, рожби на аборт,
и мисли, смилани на едро.

За всяка рана нов мехлем
те дават – ужка, тъй за слава –
човешкия живот – в Едем
да го обърнат обещават.

Но нигде не растат уши
тъй дълги – всичко туй да грабят,
ни лапнимуховски души
да гълтат тъкмо що не треба.

Единствена аз знам страна,
за чужди мисли скорозрейна.
Във целий свят е тя една,
с огромен внос на смет идейна.

Днес Ленин, утре Декобра,
хер Шмекерсон или Панерги –
на всичко вика все ура
свръхпросветений Ганин Георги.

“Със мен елате!” – “Не, насам!” –
крещят безгащни и гащати. –
“Балканско братство ще ви дам!” –
“Пък аз – Всеевропейски щати!”


“Мир, вечен мир! Не щем войни!
Безсилието да живее!”
И млади, старци и жени
търчат по оня, гдето вее.

Държавата е враг! Напред!
Да я съборим се сплотете!
Търчат чиновник и поет
със чужди знамена в ръцете.

О, Герги, с тоя вечен страх
да не останеш от века си...
Да бе Алеко жив – със смях,
с невинен смях да те поръси!