Над нас виси сърдито, есенно
небо – жестоко обезплодено.
Вървя с тълпите и унесено
за тебе мисля, тъмна родина!
Безцветний наниз на годините
най-сетне ето де стовари те.
Защо живя, защо роди ни ти?
Нима за глъчка по булварите?

Еднакво, роково проклятие
тежи, о роден край, над двама ни:
наместо хляб и милост – камъни!
Наместо пламенни обятия,
отвръщат ни с прегръдки ледени,
отплащат ни с целувки юдини,
и ний, измъчени, изнудени
загиваме обезнаследени...

А колко сили неиздирени
ти носиш, майко, във недрата си!
А колко синове натирени
проклинат тебе и съдбата си! ...