Зла ведма бе – и каза:
За твоя дух – вериги! В тъмница да пребъде...
Зла ведма ме беляза във свойте черни книги,
За ведма ме осъди, зла ведма ме наказа.

Грехът си аз не зная.
Неизличим, той тъне назади в мрачините.
И ето, аз блуждая наяве и насъне
и пипам сляп стените – началото и края...

Аз нямам слух, ни зрение, ни вяра, ни мечти –
великото презрение в душата ми пламти.
На мрачни приношения душата ми е храм, -
великото презрение гори нетленно там...

Презирам безбройните глуми на слепи съдби,
и людските чувства, и думи, и знойни борби.
Презирам спокойните песни на жалки раби,
и людските мъки безвестни, и бойни тръби...

Аз нейде далеко живея,
градът като в сън ми ечи...
Да ида ли тамо? – Не смея –
градът е размирен, разблуден...
Аз искам да склопя очи
и сън да заспя непробуден.

Градът се вълнува и смее –
и плач във смеха му звучи.
Смехът ми – плачът ми – къде е?
Ах, аз съм заклет и прокуден.
Аз искам да склопя очи
и сън да заспя непробуден.

Аз не чувствувам пресита – нито жажда.
Мен се никой не обажда, ни ме пита.
Стон без ехо, аз замирам... и се губя.
Ненавиждам, или любя – аз презирам.


Аз съм сам посред смрачени небосводи.
Никой път – уви! – не води къмто мене.
Аз не търся – не намирам и не губя.
И когато смъртно любя – аз презирам...