Вървиш низ шумния булвар.
Тъга – и злобна неврастения.
В устата – аспирин и жар,
в главата – рой стихотворения...
О, философски настроения!...

Животът си тече нефел,
и няма смисъл да намерите
в това, че крал Емануел
пратил на сеч берсалиерите;
или че някой Фу-Тхе-Чим
съзвал децата на Конфуция,
да свалят стария режим
и да въвеждат конституция...

Животът си тече пустал...
Напразно смисъл вий ще дирите
в това, че някой изковал
трагедия за панаирите.
Или че някой депутат
похлулил пак горките даскали,
че тънели в разкош, разврат,
и все против Всевишний кряскали;
а сетне дигнал лапи две,
ударил със юмрук трибуната
и почнал страшно да реве:
“Нима и аз съм от маймуната?”
О, няма смисъл в Агадир,
и в нам-каква си демонстрация,
нито във проповед за мир
и за балканска федерация;
нито в безшумния грабеж
на беззащитна територия,
нито в безумния кипеж
на тоз живот – фантасмагория.
О, няма смисъл в стройний ред
на дивната вселена божия,
нито във моя плах куплет
с невеселите му трисложия!..