... И туй проклятие без име
не ненаситния копнеж,
да чуеш в мислите си рими
и в мерен стих да ги съзвеш!

Чие сърце той ще запали
за подвиг, песен, за любов?
Кому душата ще погали,
на чий ще се откликне зов?

Ту волен смях и вик, ту химна –
и цял звънлива суета –
стихът ти е една интимна
недобленувана мечта.

И пламнал в миг, той бързо гасне,
несподелен, нечут и плах...
Ах, хората са безучастни
към тебе – както ти към тях!