Фрици! Когато ме галиш на свойте колене
и търсиш за жадни целувки уста и очи –
не питай: Защо моят рицар мълчи?
Защо са ръцете му мъртво-студени?

Не питай! Горят на езика вледени слова...
Аз виждам: над твоята руса глава
с разблудни усмивки витаят
безсмъртните призраци на любовта...
Аз тъна в кошмарно-безсънна омая
и чезна във странно-жестоката радост
да мисля за тях –
които са някога били – които не зная –
и първи са пили пиянство от твойте уста,
в лучистата утрин на твоята младост,
с пречистата сладост на първия грях,
а сетне отминали –
може би с гавра и смях...

Студен и безмълвен лежа
на твойте парфюмени, топли колене
и слушам: ти все чуруликаш над мене –
и как сладострастна е всяка наивна лъжа!
Ти сплиташ, преплиташ ефирните жици
на златната мрежа, която ме тихо люлей,
но как във зловещо блаженство душата ми тлей
и как съм злокобно щастлив – ти не знаеш, о Фрици!