Алеята спи в полумрака,
в просъница листи шептят.

Там ти ме – съдбовна! – причака,
край белия път.

И аз полетях: бях безумен,
бях влюбен – и весел – и млад!

А някой незнаен, безшумен,
ни дебнеше тихом, злорад.

Ти помниш ли? Бледна и нежна,
над нас бе заспала нощта...

Не спеше, бурлива, метежна,
кръвта – любовта...

И месечко бдеше потаен,
но нас да открий не посмя.

И някой безшумен, незнаен,
се дълго подире ни смя.