В онзи час, когато властна полунощ прелей потири –
в тихострунните зефири влюбена и сладострастна,
мойта арфа седмогласна трепне и засвири.

Водопад акорди блика вихрен валс от китни рими –
откровения незрими, - кой разбира им езика?
Мойта песен няма име, кротка и велика.

Като сластна одалиска, тя пламти от жар безпътен,
гали ме със шепот смътен, кършен стан о мен притиска,
а понявга с гръмен тътен над света се киска.

А нощта под шатри звездни тръпне в пориви незнайни,
над просторите безкрайни глъхнат притаени бездни –
и душата чезне-чезне в спомени и тайни.