Поема

Светла майска утрин беше.
Мене много ми се спеше,
ала чух навън, на двора
птички пеят и говорят.
Най-напред познах скореца,
после косът, хубавеца,
после сивият славей,
в чийто песни мед се лей, -
после две-три червенушки,
лястовички белогушки,
пъстропери гургулици,
пет-шест непознати птици,
един едър гугушчук,
кой знай как попаднал тук, -
и накрая – Доктор Вран...

Ах, какъв съм забраван!
Ами тях къде оставих?
Как пък тъкмо тях забравих:
палавниците свадливи –
малките врабчета сиви?
Между птиците видях
триста може би от тях –
те цвърчаха като луди –
човек просто да се чуди.

- За какво ли – мислех аз –
в този ранен утрин час
птичките са се събрали
вън на гърбавата круша
и така са зацвърчали,
та че който ги заслуша
да се чуди и се мае
тази работа каква е?

Докато си мислех, чух
някой каза: “Буху-бух! -
що ме викате, за Бога,
нали знайте, че не мога
денем нито да летя,
нито вестник да чета?”
/Туй бе бухалът - разбрах -
и дори се позасмях:
той пък денем само мижи –
нито вижда, ни се движи./

Бухалът глава разтърси
мисъл черна да отърси
и тогава продължи:
- Е, скорецо, разкажи,
за какво сте зацвърчали?
За какво сте се събрали?

Скорецът:

Ти, професоре, прощавай,
че те обезпокоихме, -
ала двама с брата славей
на това се ний решихме
след обмисляне дълбоко
и всестранно, и широко...
В цял свят знае се това,
че със мъдра си глава
умен, учен и известен,
със характер благ и честен.
И над всичко туй отгоре
/никой за това не спори!/
ти, мъдрецо белокоси,
вещ си в птичите въпроси.

Бухалът:

Но това не обяснява
тази страшна птича врява...

Косът:

Ей, врабчета, замълчете!
Стига вече! Не пречете!
А пък вие, ластовички,
наши хубави сестрички,
на професора кажете
отгде идват страховете,
що измъчват днеска всички
тук събрани малки птички.

Бухалът:

Хайде, мили, приближете
и ми всичко разкажете;
денем аз не виждам ясно,
затуй чувам пък прекрасно!

Лястовичките:

Знае се това отдавна
във борба сме ний неравна
със един злодей проклет,
който дебне ни навред.
Има изглед той достоен,
ходи кротък и спокоен,
но когато ни погледне
със очите си зелени,
сякаш че от бури ледни
чувстваме се замразени.
Всички знаят този звяр...

Врабците:

Той е котаракът стар!
Той е! Той е Сатаната,
дето ни яде с перата!

Косът:

Той е, да! Но замълчете!
Моля ви се, не пречете!

Лястовичките:

Ей от този враг безбожен
всеки днес е разтревожен.
Рожбите ни – още малки –
са безпомощни и жалки
и за тях е той опасен,
котаракът – звяр ужасен.
Затова сме се събрали
/ни сме яли, ни сме спали!/,
нещо дружно да решиме
и от зло да се спасиме.

Щом като това казаха,
лястовичките се спряха,
да изслушат с уважение
бухалското важно мнение.

Бухалът криле разпери,
израз точен да намери,
и отвърна им тогаз
със дълбок и мъдър глас:

Туй, което научавам,
ме съвсем озадачава.
Напоследък аз научих
от едно ловджийско куче,
че котакът изоставил
своите свирепи нрави,
че съвсем се променил:
станал нежен, кротък, мил;
че пътувал надалече
и оттам се върнал вече
със света благословия –
като истински хаджия...

Всички:

Как? Хаджия? Тоз злодей!
О, професоре, недей
вярва на такива думи –
туй са само празни глуми!

Лястовичките:

Както е по косъм чер,
тъй е черен и в душата,
този страшен лицемер
пръв другар на Сатаната!

Врабчетата:

Преди три дни пак изяде
две врабчета крехки, млади...

Бухалът отвърна мрачен:
Да, съвсем съм озадачен!
Всичко туй е много жалко!
Трябва да помисля малко.
Подир някой месец аз
пак ще долетя при вас
и тогава ще ви кажа
как котака ще накажа.
А сега да си отивам,
че на светло не ме бива!

Рече туй и си замина,
а пък птичата дружина
стихна, млъкна, то се вика
всеки глътна си езика.
Те на Бухала без мера
се надяваха до вчера, -
зер мъдрецът белокоси
вещ е в птичите въпроси;
а пък той две думи даже
не поиска да им каже...
Щял да мисли! До кога?

И сломени от тъга
всички сведоха глави,
тихо шепнейки:
-Уви!

Но веднага гугушчука
живо се намеси тука:
- Чуйте вие пък от мене!
Със професори  учени
бърза  работа не става!
Буху-бух ще разсъждава,
а пък Котаран злодеят
до тогаз ще продължава
да свирепства и вилнее,
от убийства да живее.
Скорецът:   

Ей, другарю Гугушчук
ти пък как попадна тук?

Гугушчукът:

- Със редовно пълномощно
делегат съм от Рушчук;
аз пътувах денонощно
овреме да стигна тук!
И дойдох съвсем навреме,
за да чуя как големи
и мъдрейши господа
ще ви вкарат във беда.

Всички птички изумени
от тез думи вдъхновени,
викнаха из един глас:
- О, добре дошъл при нас!
Казвай братко Гугушчук
как се справяте в Рушчук
с котарака кръвожаден,
зъл, и лош, и безпощаден?

Гугушчукът:

Как ли? Само с общи сили
този враг сме победили!
Ний наистина сме малки,
но съвсем не сме игралки
и сдружим ли сили бойни,
за победа сме достойни!

Всички:

Браво, браво! Виж това
са възторжени слова!
Нека всички тръгнем в бой
след рушчушкия герой!
Смърт на звяра котарак!


Дотогава Доктор Вран
философски си мълчеше,
като че ли още спеше.
Но кога се вдигна врява,
Той внезапно се разшава,
хвърли взор в небето ясно
и изграка гръмогласно:

- Нека се споразумеем
с дядо Котаран хаджия;
може би не ще успеем,
ако почнем да се бием!
По-добре е да изпратим
двама-трима делегати,
да се срещнат с господина
ей в отсрещната градина,
и във разговор разумен
/той е твърде сладкодумен/
да постигнеме спогода
за доброто на народа!

Косът:

Значи тъй, а? Делегати
при котака да изпратим?!
Вранчо, колко си нелеп ти
с тия докторски рецепти!
Делегати при Котака
да изпратим – то ще каже:
който иде – смърт го чака
и ужасни мъки даже!...

Доктор Вран:

Щом е тъй – добре тогаз!
Сам-самин ще ида аз!

Скорецът:

Тебе, Вранчо, ти е лесно!
Ти си мъдър и чудесно
можеш да се разговаряш
на котаците със царя;
па до лошо ако стигне
можеш леко да се вдигнещ;
даже можеш да се сбориш,
а не само да говориш.
Човката ти е корава,
от стомана по е здрава;
ноктите ти са извити
също като на орлите
и гласът ти гороломен
ще срази врага огромен...

Всички:

Право е това! Тогава
Вранчо нека заминава
във градината отсреща
с Котарака да се среща!
А пък ние тук ще бдиме,
всичко, всичко ще следиме,
и щом забележим как
действа хитрият котак,
ще размахаме крилата
и ще полетим в борбата!

* * *

Целий двор се умири,
тишина голяма стана
и врабчетата дори
кротост някаква обхвана.
Всички знаеха, че там,
във градината зелена
се развива спор голям
в атмосфера нажежена;
че храбрецът Доктор Вран
почнал е словесна бран
с котарака – враг на всички
малки беззащитни птички.

Във леглото си се гушех,
ала всичко ясно слушах
и когато подир час
олелия пак се вдигна,
мигом се досетих аз
пратеникът че пристигна.
Да! Да! Доктор Вран се върна,
но намръщен и посърнал.

Всички се край него сбраха
и тревожно зацвърчаха:
- Е, успя ли, Доктор Вран,
в разговора с Котаран?

Лястовичките:

Ах, за Бога, говорете,
какво стана, разкажете?!

Скорецът:

Казвай, Вранчо! Казвай, братко,
но набързо и накратко.

Доктор Вран:

Стана тя каквато стана,
скарахме се с котарана!
Този страшен кръвопиец
не само не е хаджия,
а безбожник и убиец,
който трябва да затрием!
Аз го поздравих човешки
и му казах: „Котаране,
твойте пакости и грешки
спират нашето внимание.
Доста дълго ний търпяхме,
страдахме и си мълчахме,
ала нищо ти не правиш
нравите си да поправиш...
Пак на птичките гнездата
ти нападаш и дицата
им безмилостно избиваш!
Тъй далеч не се отива!
Има мишки по тавана
за теб колкото си щеш,

а пък знам, че и стопана
все ти дава да ядеш...
Помисли самин и виж
редно ли е да ловиш
малките страхливи птички
и полезни, и добрички?”

Туй му казах аз, пък той
като прихна, Боже мой,
сякаш че му казвах смешки,
а не думи толкоз тежки.
Туй ме разгневи ужасно
и му викнах гръмогласно:
„А, така ли, звяро грешен?
Значи виждам ти се смешен?
Знай тогава, че след час
ще ти се посмея аз!”
С тези думи го оставих
и към вази се отправих.

Всички:

Браво! Браво, Доктор Вран!
Ти си дипломат призван!

Гугушчукът:

Още отначало знаех,
че такъв ще бъде края!
Вий разбрахте вече братя,
неизбежна е борбата!

Всички:

Да, води ни, Гугушчук!
Всички сме тотови тук
в бой жесток да полетим,
котарака да сразим!

Гугушчукът:

Нека сивият славей
бойна песен да запей!
Славеят:

В бой ще полетим сега
и ще смажеме врага!
Чака ни победа днеска,
никак ни смъртта не стреска;
който падне в честен бой,
вечно ще живее той!

Дружно ний ще полетиме
и врага ще победиме!
Нека тръпне Котаран!
Смърт за птичия тиран!

* * *

Щом настръхналите птици
се строиха във редици,
аз разбрах, че бой ще има
във съседната градина.
Там лежеше котарака
под цъфтящата люляка,
дрямка галеше го леко
и го носеше далеко.

Тука – нека си призная –
кат го видях  - не изтраях;
мене чак ми се доплака,
знаейки какво го чака!
И от скръб, и от тревога
аз му викнах, колко мога:
„Котаране, котаране,
ако знаш що те чака,
няма тъй да си лежиш
и блажено да мижиш!
Скачай и не се прозявай,
ами бързо се спасявай!
Може би хиляда птици –
твои жертви мъченици –
идват да си отмъщават
и със смърт те застрашават!
Бягай -  и веднъж спасен
не забравяй този ден: -
ти гнездата не нападай,
птичетата не изядай...”

Ала Котаран мълчеше,
като праведник си спеше –
и преди да се озърна,
и преди да се обърна,
изведнъж над него – ето:
цяло потъмня небето
от криле и перушина;
дойде птичата дружина,
боят кървав се захвана...

И какво накрая стана?

* * *

Вярно! Тоз въпрос е важен!
Ей сега ще ви разкажа!

Казах още отначало:
слънчицето бе изгряло,
още много рано беше
и... на мене ми се спеше.
Чух, че птички пеят вън
и съм се унесъл в сън.
Всичко, казано до тук,
аз безспорно го сънувах,
но то крие пак поука
и затуй все нещо струва.

Чухте оня гугушчук –
делегатът от Рушчук; -
в моя сън като се вмъкна,
той поуката изтъкна:
Във живота побеждава
само тоз що се сдружава
и се хвърля във борбата,
за да си добий правата.
А тоз, много що мъдрува,
той пробит петак не струва!

15-18 май 1946 г.