Тамам пред кафенето с Курт Алия
седим на лаф-моабет по икиндия,
приказваме си тъй, шуну-буну, -
зададе се Кючук-Хасан отгоре,
ядосан и на себе си говори:
- Гиди кьопоолу! Мешеодону!

- Що има – питам го, - та тъй си кисел?
Не съм те виждал толкова къздисал,
самичек да приказваш и вървиш...
- Брак! – дума. – Днес платих във хюкюмата
хак-ерине и щрафа и белята –
уж аз бях прав! Чоджук-алъшвериш!

При нас той седна, пи две-три каавета,
изсмука три лули според адета,
и чак тогава заговори пак:
- Кога ти е кадия даваджия,
аллаха да ти бъде ярдъмджия, -
това ти е на днешното капак!

- Кадия някой, нявга, в хюкюмата,
си турял козя кожа на главата
и викал хората на истинтак:
- Кажи какво съм аз! Ама да случиш!
- Кадия си, ефенди! – Лъжеш, куче –
не виждаш ли, че пръч съм бре, ахмак?!
- Дай щраф една жълтица и си хòди!
Повикайте Кара-Осман да доди! –
И нему пак подхвърля този лаф:
- Кажи какво съм аз! Ама да случиш!
- Ефенди, ти си пръч! – Йок, лъжеш, куче!
Кадия съм – дай две жълтици щраф!

Така събрал един шиник сермия:
пръч нарекат ли го – не, бил кадия!
Кадия като кажат – той бил пръч...
Хептен обрал ерифа орталъка,
саде с таз козя кожа, хич без мъка,
без изиет, без труд и без калъч...

Най-сетне, без нито една жълтица,
дошла една сербез-сербез старица:
- Кажи какво съм? – я попитал той.
Кой, ти ли? Нито пръч, нито кадия, -
саде беля си ти, хем пискюллия,
даяк заслужваш, ама няма кой...

Та и до днес, Кючук-Хасан заключи,
ги има още като това куче:
и да си прав, и да не си прав –
той те не слуша, а се аздърдисва,
и власт нали е – бързо буюрдисва:
ешек-гиби дай пет алтъна щраф!