Веднъж пред кафенето сред алана
се спречкаха Алито със Шабана –
събраха свят и дигнаха кавга.
Берберинът, Сабрито, се завтече:
- Ще ида да ги помиря – ни рече, -
ще ги оправя аз, хем ей-сега.

След малко, гледам, връща се Сабрито,
Хептен издраскано и доста бито.
- Сабри бе – питаме го, - не олду?
- Брак холан – казва, - търсих си белята:
удариха ме със юмрук в главата,
та и окото ми се чак наду.

Казах им истината, както зная –
Защо ми трябваше? Дензис инсан!
кабахатлия станах аз накрая...
- Как? Истината? Тя ли те подстори?
Тя никога ачик се не говори! –
обади се тогаз Кючук-Хасан.
- Пашовка някоя, от свойта стая
видяла, че отвънка, пред сарая,

до портата се мъдри просяк стар.
Но всеки, който покрай него мине,
поспре се и наместо милостиня
току му залепи един шамар.

Зачудила се хепийдже жената...
След малко тръгнала от одаята,
по стълбата, та хоп – при него чак:
- Бре, старче, я кажи, защо тъй днеска,
кой где помине, току те наплеска?
Ти днес изяде май бая даяк?!

- Защо ли, бей-ханъм? Та аз не крия:
такъв късмет е моя! Орисия!
Или в главата имам ексиклик:
край мене който спре или помине –
без разлика на чин и на години,
аз истината казвам му ачик!

- Бре, сарп акъл! Демек саалам познава?!
Кажи и мойта истина тогава:
Защо отгоре слязла съм дотук?
- Защо ли? Ти за мъж байрака вириш
и ходиш тук и там, да си го дириш!...
Ханъмата го блъснала с юмрук...

Така върви, Сабри, открай дюнята:
уж истината е за всички свята
и хората от нея нямат страх,
но кажеш ли я право във очите –
стисни душата си между зъбите,
че има да ядеш зеде пердах...