Д Я Л   В Т О Р И

Ч ас т     п  ъ р в а

ТЕЖК0 И СТРАШНО ИГО АГАРЯНСКО

1/134. Преминало изтръпването от удара на войната, умирил се народът и тогава сетил горчилката на робството: озърнал се той и не видял своите боляри, които–макар и да му били омразни – били българи и християни. Сега вместо тях имало турски сановници, които го гледали като животно, годно само за труд. По села и градове започвали да идват турци от Анадола (Мала Азия) със семействата си и да заемат най-добрите земи и най-изгодните занятия, защото те били „а г и", сиреч "господари", а българите били „ р а я" –  "роби". Сетил народът горчкилката на робството и болката на обидата от загубеното човешко достойнство, ала нямал сила да се избави от злото. Оставала му едничка надежда в Божието милосърдие и към Него той обърнал и очите, и сърцето си. Заякчил българинът вярата си в Бога и тя му станала плът и кръв, живец на живота му. И родната Православна църква станала едничката му опора в нерадостния робски живот. „Тежко и страшно иго агарянско" – шепнели всички устни и всички сърца преливали само от едно желание: „Помогни ни,  Боже Всесилни да се избавим от злото!"

2/135. Огнище на българщината станал и Светият Бачковски манастир, а най-вече откак в него намерил убежище последният български патриарх Евтимий.

3/136. Вестта, че патриарха Евтимия отвеждат на заточение, като птичка летяла пред тъжното и мрачно шествие. По пътя се стичали люде от всички околни селища, за да се поклонят на светия мъченик и да получат от него благословение. И низамите се чудели какъв ще да е този човек, комуто всички се покланят и чийто думи пият като целебно питие. Защото те не можели да разберат каква утеха носят на поробените българи думите на техния отец и наставник Патриарх Евтимий. Така вървели те дни наред. Вечер нощували в селата, където около отиващия на заточение старец се събирали десетки и стотици люде и до среднощ слушали словата му. Денем пътували бавно, понеже по целия път имало срещачи, които ги спирали, за да обдаряват патриарха. А той всичко, каквото получавал, раздавал на тях – на низамите. И те започнали да благоговеят пред неговото величие и благородство. Тъкмо когато се спуснали в равнината на Горна Тракия, там била разперила шатрите си войската на султана Баязида. И сам Баязид поискал да види патриарха, защото Челеби му бил писал (съобщил) за станалото чудо, когато заповядал да обезглавят стареца. И пред султан Баязид патриарх Евтимий застанал твърд и непоклатим като гранитна скала, както и пред Челеби. Острият му, проницателен поглед се впил в очите на агарянина и гласът му тих, ала тежък и парещ като разтопено олово, прозвучал: „Подлостта не е камък за украса на царска корона, нито невинната крьв е багрило за царска мантия! Ти заля с невинна кръв земята на майка си – царица Тамара и с подлост похити народа ѝ! Зла участ те чака, султан Баязиде!” И като казал това, извил се и тръгнал пред водачите си. А султан Баязид останал като втрещен и не могъл да рече нито слово. Само заповядал на началника на стражата, която водела патриарха, да внимава за светия старец и да го остави в оня манастир, който той сам си избере. Патриарх Евтимий си избрал Бачковския манастир, за да бъде под благодатната сянка на Пречистата наша Закрилница – Светата Дева и пред Нейната чудотворна икона да проси с молитвите си избавлението на българския народ от тежкото и страшно иго агарянско.

4/137. И патриарх Евтиимий, както и учителят му Свети Теодосий Търновски, имал школа, където се обучавали даровити българи, отдадени да служат Богу и народу със слово и писмена, като книжовници и проповедници на светото Православие. И самият патриарх Евтимий бил обдарен от Бога книжовник и най-велик писател на своето време. Като пристигнал и се настанил в Светата Бачковска Обител, патриархът, както разказва неговият ученик и житиеписец  Г р и г о р и й  Ц а м б л а к: "се просълзил, и понеже сърцето му било съгрето от прозрителното действие на Духа Светаго, предрекъл: "Ето мястото, гдето аз ще прекарам малкото останали ми дни живот. Благодаря на Бога, Който ми внуши да дойда и да остана тука, докато освободи душата ми от телесните връзки."  И заживял в Бачковския манастир патриарх Евтимий, но не като кириарх и глава на българската Православна Църква, а като най-скромен от най-скромните монаси, облечен с груба власеница, с груби обувки и проста тояга, вместо архипастирски посох. Защото не му давало сърце да постъпва другояче, когато целият български народ страдал и стенел, когато цяла България била под агарянско иго. Обичал светият старец да излиза в гората над манастира и там, на една малка полянка, чийто скалист край е надвиснал над самò река Асеница, да прекарва часове в съзерцание и размисъл, усамотен в тъгата си за горката участ на род и Родина. Тази полянка и до днес се тачи от околното население и от богомолците и се зове "Евтимиева поляна".

5/138. Обичал усамотението светият  патриарх Евтимий, но не забравял и дълга си на народен пастир и пастиреначалник. Поучавал и наставлявал той монасите, а на богомолците проповядвал покаяние и богуугоден живот, твърдост във вярата и крепкост в надеждата, че Бог няма да изостави българския народ във вечна робия. Разчуло се навред из българско, че патриарх Евтимий е в Бачковския манастир и от всички краища на страната започнали да се стичат към този свят манастир богомолци и здрави българи, за да черпят сили от манастирските светини и твърдост от словото на светейшия старец. Пак реченият писател Григорий Цамблак  (да бъде вечна паметта му) казва, че при патриарха в манастира идвало "населението на цялата страна, както някогаш се стичали при Иоанна Кръстителя людете на цялата Иудейска земя". Дошли в манастира и някои от учениците на патриарх Евтимиевата школа и там подновили своята писателска и просветителна работа, така че Светата Бачковска Обител, освен дето станала огнище на българщината и сгрявала страдащите души на българите, още станала и светилник на българска просвета, та озарявала умовете на поробените. И учениците на патриарха Евтимия на свой ред започнали да обучават младежи, имащи дарба за наука и просвета, та книжовната работа, що се извършвала там, е била бездруго голяма и ползотворна. А ако е реч защо не се е спастрило нищо от тази книжовна работа: ни пергамент, ни свитък, ни книга – лесно е да се отговори с малко слова: поради гръцка злоба. И това ще се види по-нататък в тази летопис. Ще се види и това, и много още!

6/139. Девет години преживял в Светата Бачковска Обител Високопреосветейшият Архиепископ и Митрополит на великия град Търново и Светейши Патриарх на цяла България Е в т и м и й, а през 1402 лято от Христа Бога во плоти се представил Богу. Пожалили го не само манастирските люде, братята монаси, учениците му и учениците им, а целият български народ. И скръбта била голяма, защото голяма била любовта на народа към него, както и неговата любов към народа. И смятал народът, че осиротява и става като стадо, което – останало без пастир – винаги може да бъде нападано и поразявано от вълчите глутници. А Светата Православна Църква, като знаела чистия и непорочен живот на патриарха Евтимия, неговите трудове за укрепване на вярата и разясняване на Словото, неговите грижи за Църква и народ, изповедническите му подвизи и мъченически страдания,  причислила го към лика на светците.

7/140. Тялато на свети патриарха Евтимия било погребано в артиката на западния вход на храма "Света Богородица", под храма "Свети Архиангели", построен от царя Ивана Александра. Дълги години в малката фиридка на това място постоянно горяло кандило. И то угаснало пак поради гръцка злоба. Ала живото кандило, що запалил свети патриарх Евтимий в сърцата на българите, не можело да бъде угасено. Пет века то светлеело пред Бога за свободата на България. И до век века още ще светлее, за да пази българите от мрежите на лукавия, от безверието и безнадежността, от унинието и отчаянието. Това негаснещо кандило е паметта на свети патриарха Евтимия – жива и негаснеща в съзнанието на всеки българин. И всеки българин знае, че свети патриарх Евтимий е застъпник на българите при Престола на Всевишния наравно със светия пустинножител и чудотворец Иван Рилски.

8/141. Сдед като свети патриарх Евтимий се представил Богу, в Светата Бачковска Обител не престанало да живее неговото дело. Учениците му и техните ученици продьлжавали мъчната, но благородна и плододатна работа на своя първоучител: да пишат съчинения, да преписват богуслужебни книги, да проповядват словото Божие и да поддържат жива вярата на поробените българи, да крепят надеждата им, че до-ще ден отново да изгрее свободата над България.

9/142. А отново дошли усилни години. Отново закипяла кръв и кървава пара замъглила небето на България. Сбъднала се пророческата реч на патриарха Евтимия, когато се срещнал със султан Баязида и му казал, че зла участ го чака. Може би тогава султанът се е засмял в себе си, като е мислил: „Какво зло може да очаква мене силния, смелия, победителя на Косово поле, владетеля на почти цялата някогашна Византийска империя и на цялото Българско царство, мене, когото справедливо и величаво нарекоха Илдаръм? Та аз съм мълния! М ъ л н и я, която още никой не е хванал и победил!"О Така може би е помислил Баязид тогава, защото не е знаел, че Бог дава на своите избраници вътрешен поглед , с който да виждат отвъд нещата и да различават това, което не се открива всекиму. Забравил бил още Баязид, че гордостта е най-горчивото питие на славата и най-здравото въже на Сатаната; че гордостта е поразявала и по-силни от него – султанът   “м ъ л н и я".  И че Този, Който дава победите, дава и поражението. И в поражението унижава горделивеца, като го наказва с оръжие по-остро от меча: оръжието на отчаянието, унизителното безсилие и срамното себепринизение до животното. Забравил това Баязид Илдаръм, ала Всезнаещият никога не забравя! И тъй както предсказал свети Патриарх Евтимий, така и станало: зла участ постигнала султана. А това било от Бога!

10/143. В 1402 лято Господне, когато свети патриарх Евтимий бил на път за Отвъдния препрекрасен Свят, султан Баязид се смятал всемогъщ и всесилен. Волята му била непреодолима, думата му закон, а погледът му горял от горделива вяра, че е непобедим! Тогава получил известие, че монголите нападнали източните предели на държавата му и че ограждали вече столицата ѝ – Анкира. Надменно и горделиво се засмял Баязид на тази вест и вдигнал войските си, та потеглил към Мала Азия да срещне и разгроми противниците си монголи, водени от своя хан Тимур Ленг, сиреч Тимур Куцият (нему погрешно казват сега Темирлан или Тамерлан), защото бил хром с единия си крак. И тръгнал Баязид весел, засмян и дръзновен, понеже не знаел какво му готви съдбата и  бил забравил словата на свети патриарх Евтимия. А какво е станало на бойното поле при Анкира? Нека разкаже оня неизвестен грузински монах, който години по-сетне е дошъл в Светата Бачковска Обител и разказал какво му се е случило, когато се е завръщал от Светите места на път за своя манастир в Грузия и как тази случка го накарала да измени пътя си и да дойде в прославения манастир на Света Богородица Петрчка. Това той е разказал и оставил като предание, а ние – макар несъвършено – ще го запишем, след като го сверихме с историческата истина, като

СКАЗАНИЕ ЗА ПРОРОЧЕСТВОТО НА СВЕТИ ПАТРИАРХА ЕВТИМИЯ,

НАПРАВЕНО ЗА ГОРДЕЛИВИЯ СУЛТАН БАЯЗИД МЪЛНИЯТА И ЗА

НЕГОВОТО ПОРАЗЯВАНЕ И УНИЖАВАНЕ ОТ ХАНА НА МОНГОЛИТЕ

ТИМУР КУЦИЯ

Аз – недостойният и нищожен раб на Живия Бог, като се завръщах от Светия град Иерусалим и от Светите онези Места, където е прекарал своя земен живот нашият Спасител и Господ Иисус Христос и където бях ходил да помоля със смирение и покаяние  Него – Истиинаго Бога – да намали греховното ми бреме и да ме съди не според грешните ми дела, а според великото Си милосърдие и безграничната Си всеопрощаваща Любов, минах през много места и видях много неща, които поразяваха взора ми и вълнуваха душата ми. А отивах към манастира, където съм получил своето монашеско пострижение и който се намира в Грузия (по румейски Иверия) в местността Катли при селото Лило; в този чист и свят манастир се тачи и възхвалява Петричката Богоматер. И като вървях, си миелех дали ще ме повярват братята, когато им разкажа за всичко видяно? Защото толкова чудно и странно бе всичко, що бях видял. А пък то! Още не бях видял наи-странното и най-страшното!

А това стана, когато наближих града Анкира, който по-рано беше престолнина на османлиите и на славния султан Баязид Мълнията, а после бе превзет от монголите на Ку­ция Тимур и сега беше град, управляван от неговите слу­ги. Когато наближих града, чух настрани от пътя вико­ве на човек и кучешки лай. Отбих се от пътя и видях най-страшното и най-ужасяващото нещо, което са виждани очите ми, откак Бог ги е открил, за да видят светлината на Не­говото слънце!

Това място беше градското сметище. И тук, между куп­чините смет видях да се бият едно куче и една твар, ко­ято отдалеч никой не би сметнал за човек; тя пълзеше по колене, като се подпираше на ръцете; навремени спираше, вземаше някакъв камък и го захвърляше срещу кучето, ко­ето с лай и ръмжене налиташе отгоре му. И необикновената твар издаваше някакви диви глухи звуци. Когато се вслу­шах в тях, различих човешки слова и кръвта ми замръзна в жилите: нима това същество можеше да говори като човек? Нима беше човек?

Аз неусетно приближих и различих думите на съществото. То викаше на кучето: „Назад, мръсно животно! Назад! Ти можеш да отидеш и на другия край на града да си наме­риш кокъл, а аз не мога! Не се допирай до кокъла, защо­то ще те убия ! Назад!" Той закрещя с цяло гърло, несръчно хвърли върху кучето парче от счупен съд, ала живот­ното ловко сграби кокъла, към който пълзеше приличното на човек същество, и побягна. Тогава съществото, като из­каза с треперещ глас едно проклятие, заплака. И аз с ужас разбрах, че е човек.  Защото заплака.

Той беше покрил голотата си с една дрипа, която бе прикрепил към кръста си с връв от лико. На главата му имаше друга дрипа, намерена навярно в сметта. И този злощастник плачеше и удряше гърдите си с пест­ници. Но не! Той не можеше да свие ръката си в пестник, защото... нямаше палци. Погледнах свитите му нозе, на ко­ито бе коленичил – палци нямаха и те!... Нозете ми за­трепераха, когато гледах това, вдъхващо не състрадание, а ужас човешко същество, което стенеше безпомощно и нареждаше с болна припевност скръбта си: "О, защо не дойде смъртта, защо не дойде смъртта!... Колко мъчно се умира! А на този кокъл все пак имаше малко месо, което би поне за днес утолило глада ми!..  О, окаяник аз! Трижди ока­яник аз! Защо и смъртта не ме иска!?”

Аз повече не можах да търпя страданието на този нещастник и като се убоях да не започне да бого­хулства, та с това съвсем да погуби душата си, извиках: „Спри, човече! Не се отчайвай от участта си! Бог може би изпитва твърдостта ти!" Човекът се обърна с мъка и ме загледа така, като че ли се събуждаше от сън. Нее­стествено свитите му пестници стояха притиснати до гър­дите, устата бе полуотворена, очите гледаха дълбоко, дълбоко в мен, сякаш търсеха сърцето ми. И аз се изпълних сърдечно от състрадание към него и му подадох торба­та си. „Вземи – казах му, –  вътре има храна за някол­ко дни. а и пари ще ти оставя, за да можеш да си купиш храна... Бог е милостив! Може би, като ти помогна малко аз, ти ще намериш сили сам да се изправиш и да заживееш като другите Божии хора... Не бива да правиш това, което те видях да правиш: да се бориш с псето за огризка в сметта, когато си человек и носиш Образа и Подобието на Бога!"

Човекът ме гледаше ням и замръзнал в някакво чуд­но изтъпление и като че ли не разбираше словата ми, макар да му говорех на езика, с който той преди това оплаква­ше злата си участ. И аз продължих: „Напусни сметището! Ела! Аз ще ти помогна да излезем край пътя.Там ще се подкрепиш, а може би ще намерим и други милостиви люде, които да те подпомогнат. Ела!" – "Остави ме! – изкрещя човекът, когато се наведох да го хвана под мишцата. – Остави ме и си вземи торобата! Не ми трябва нищо! Кажи ми само: той ли те прати?" – „Навярно Бог ме е пратил, добрий човече, ”– казах аз. – „Не! Не може да те изпра­ти Той при мене – недостойния да споменувам дори името Му! Не те ли е изпратил онзи старец от царевия град на българите, та чрез тебе да му искам прошка?" Той гледаше монашеското ми облекло и кой знае какво си мис­леше и как се заблуждаваше. Затова запитах: „Кой си ти, човече, и какъв си бил по-рано?"

Човекът отговори: „Ти право запитваш, за да се уни­зя още веднъж! Дано да е за последен път! Но ако ти ка­жа, ще повярваш ли?" И без да дочака моя отговор, за­говори глухо и тъмно, като че бълнуваше: „Чувал ли си за прославения султан и хан на османлиите Баязид, когото наричаха  И л д а р ъ м, защото като мълния се носел по бойните полета? Чувал ли си за този непобедим султан, който е разбил седем християнски царя и запленил земите им? Чувал ли си за султана, чието име всяваше страх и смут в сърцата на всички, които не бяха на негова стра­на?" Аз кимнах, защото не можех още да разбера какво иска да ми каже, какво има той със султана Баязида.

И изведнъж, като че гръм ме удари! Човекът каза: „Аз съм султан Баязид! Чуваш ли? Аз съм самият султан Бая­зид Мълнията! – и се разсмя като безумец. – Ха-ха-ха! Виж как мълнията се възгордя и сега пълзи по земята и из кучешка паст изтръгва кокали, за да утоли глада си! Погледай! Добра м ъ л н и я, а? Ха-ха-ха!..." И занемя отново. Ръцете му без палци се гърчеха като пипала на премазано насекомо. – „Аз Баязид Мълнията бях победен и до­каран до сметището на своята столица, на която сега е господар Тимур Куцият!... Разбираш ли, човеко Божий? Аз Мълнията бях заловен от К у ц и я Тимур, за да бъда посмешище на войските му!... И като стана това, разбрах пророческите слова на оня старец от престолнината на българите, който ми предрече, че ме очаква лоша участ! О, аз наистина бях грешен и прегрешен пред него и пред всички българи! Защото и майка ми беше българка! А аз измамих царя на българите – моя вуйчо – и разбих вой­ските му!... А синът ми!... Горко ми на мен окаяника... с подлост и измама избил всички стари боляри на бълга­рите!...”

Аз мълчах и тръпен слушах какво говореше нещастни­кът. И той каза: „Когато аз бях най-славен и най-мощен, тогава срещнах стареца – най-главния духовник на българите: патриарх Евтимий се казваше този старец. Аз вър­вях като цар, а него отвеждаха на заточение като пленник в грузинския манастир при града Стенимахос, във Филипополския край. Тогава той ми каза всичко. И така стана. Не бяха заглъхнали думите му и лошото дойде. Аз не вярвах, защото бях силен и гордостта изпълване сърцето ми, но лошото вече беше дошло: монголите бяха нападнали моята столица и аз избързах да ги сразя и прогоня... А вместо това техният хан – Куцият Тимур – разби моите войски и ме плени. И това не би било страшно, ако бе заповядал да ме посекат. Но той каза на хората си да ме съблекат гол, да ме намажат с катран и да ме насипят с перушина. Така ме развеждаха пред монголските полкове за смях и гавра... И аз изтраях. После отрязаха палците на нозете и ръцете ми, за да не мога да стоя прав и нищо да не мога да хвана!... Една едничка беше мисълта ми през всич­ки тези дни на унижения и страдания: къде мога да наме­ря стареца, за да му поискам прошка и да умра! А той е толкова далече! Чак там, където ти казах!... Затова помислих, че е изпратил тебе... И вярвам, че тебе е изпра­тил, а ти нарочно не ми казваш!”... И като рече това, преди аз да го възпра, допълзя до нозете ми, целуна края на дрехата ми и прошепна : „Прости ми, светий старче Евтимие!" – и тутакси падна по очи и издъхна.

Така умря султан Баязид. И аз, като наредих да го погребат като хората, според неговия мюсюлмански оби­чай, реших се да изменя пътя си и преди да се върна в манастира, който е мой дом и убежище и който се намира в родината ми Грузия, да дойда тук в светата Петричка (Бачковска) обител, да се поклоня пред чудотворния Образ на Светата Дева Мария и пред гроба на свети Патриарх Евтимий, както и да разкажа какво ми се случи при Анкира и как разбрах, че се е сбъднало пророчеството на светия патриарх.

А злочестият султан Баязид умря през есента на 1404 лято Божие по християнското летоброение.

11/144. А подир смъртта на султан Баязида започнала война между синовете му. Понеже баща им, както вече се разказа, останал в плен на монголите, те захванали да се карат кой да владее европейските земи на дър­жавата, вместо да съберат всичките си войски, та да ударят монголите, да ги прогонят от държавата си и да освободят баща си. Така трябвало да постъпят, за да изпълнят и синов­ния, и султанския си дълг. Ала те започнали един други да се гонят и да се дирят като врази и разбойници. И от всичко това страдали само нещастните българи: двамата по-големи си­нове на Баязида – Челеби, който още се казвал Сюлейман, и Муса – разорявали земите на българите, поразявали селищата им, извеждали ги да работят ангария, сиреч даром за военните пътища и другите нужди на войската. Челеби успял да взе­ме Одрин и там се коронясал за султан, а за да си осигури и заздрави царството, оженил се за братовата дъщеря на ви­зантийския император Михаил Палеолог –Теодора. А Муса вилнеел из цяла България и където минавали войските му, зе­мята пропищявала. Хората бягали по гори и планини като ди­ви зверове, за да се отърват от зверовете агаряни. И от всич­ки най-кръвожаден бил самият Муса, та войниците го нарекли  К е с е д ж и я, а то ще рече: човек, който коли хората. В 1410 лято Господне войските на Челеби притиснали Муса в Родопите и го принудили да се скрие в долината на река Асеница. Муса останал в града Стенимахос, на който агаряните ви­кали С т а н и м а к а. А така се зовеше града и доскоро, докато си получи българското име А с е н о в г р а д. И много пакости правили турците на околното население, ала на Светата обител не сторили зло, защото се бояли от силата на Майката Божия. А поминало време и Муса се съвзел, та той на свой ред притиснал брата си Челеби. И разбил войските му, а него запленил и удушил. Но и сам той бил удушен от най-малкия си брат Мехмед, който се възцарил на трона на султаните.

12/145. Животът в Бачковския манастир течал ту бурен, ту спокоен – според това как течал животът по цялата българска земя. А то било такова време то­гава, каквото не е имало никога, откак българите дошли на юг от Дунав, а по-късно и на юг от Хем. И все пак, колкото и лоши да били дните за Родината, в Светата Бачковска Обител все бивало малко  по-добре. Защото Майката Божия бдяла над манастира и закриляла неговите служители, които до един би­ли изпълнени с богобоязън, жажда за служене Богу и всички християнски добродетели. Като остров бил манастирът по онова време: остров сред разбунтувано море; вълните го блъскат, ураганът кърши като крехки злакове вековните дървета, ала той остава твърд и непоклатим, за да служи за прибежище на погибающите, дирещи пристан. Пристан и заслона бил Бачковският манастир през ония бурни години за всички носители на духовните сили на българския народ. Манастирите около Търно­во били ограбени и опустошени още през обсадата на града от Челеби; прочутата по целия славянски свят Евтимиева шко­ла била разтурена; стаил се всеки духовен плам в пепелището на поробеното отечество. Бачковският манастир оста­нал светилник на българския дух, защото светият Патриарх Ев­тимий, дори и починал, бил оставил в него духа си и приемни­ците му не спирали да творят неговото дело: да размножават книжнината на България и да създават нова.Това разказва за него и чутният по окова време писател Константин Костенечки, чиято книга "Сказание изявлено о писменех" се е запази­ла и до нас. Реченият Константин посетил манастира с надеж­да да намери там светия Патриарх Евтимий и да измоли благо­словията му, понеже сам той – Константин – бил ученик на Патриарх Евтимиевия ученик Андрея (или още го казвали Андроник). И намерил Константин в манастира само гроба на светеца, защото той вече се бил представил, но и многома негови ученици, които работели на книжовната Божия нива, намерил там и се възрадвало сърцето му. Всичко това е напи­сано в един писан по онова време сборник, намерен в града Ловеч.

13/146 . Ала робските вериги са вериги и непрекъснато се затягат. Това, което е било днес – не е утре! Агаряните все повече и повече затвърдявали сво­ята власт, а с това все повече и повече затягали вериги­те на робството. Умирила се уж държавата, спрели вътрешните междуособни войни, на престола на османлиите се възкачил Мехмед Първи и заздравил държавата си, ала това било за зло на раята. Колкото по-силен е поробителят, толкова по-теж­ка е робията. Светата Бачковска Обител пазела още своите права, ала те все се намалявали. Храмът на нашата Пречиста и Пресвята Майка Богородица започнал да се руши от старост, а когато поискали да го поправят и възстановят – турска­та власт забранила: не могло раята да си строи храмове, нито дори да поправя старите. Такъв бил законът на османлиите.

14/147. Подир султана Мехмеда дошъл Мурад Втори, сетне Мехмед Втори. А по времето на тогова Мехмеда всички манастири на из­ток били разсипани и унищожени. И мнозина монаси гърци по­бягнали да дирят убежища в други манастири, които още били запазени. Така дошли и в Бачковския манастир. А братството на манастира, като забравило волята на ктитора господина Григория Бакуриани, дало прислон и убежище на тези бегълци. От християнска любов и с християнско гостоприемство ги приютили братята от Светата Бачковска Обител, а те – гос­тите  (както предвиждал и основателят на манастира) започна­ли да господаруват. И това било лошо.

15/148. Като видели как агаряните завладели България и другите християнски царства на по­луострова на Хем (а както се каза и на друго място, агаря­ните казвали на Хем "Балкана", та оттогава останало и името на полуострова  „Б а л к а н с к и”),  западните владетели се съюзили и тръгнали на война с турците. Защото сами се убояли за своите царства и господарства. Тръгнали двама силни и смели царе: полският цар Ладислав (а по български Владислав) Трети, от рода на Ягелона Велики, поради което се зовял Ладислав Ягелончик, а негов съюзник бил маджарският крал и самодържец Иван или по езика на маджарите (а те са споменувани в историята и с името у г р и  или у н г а р и) Хуниади Янош, наследник на сина на великия господар на маджарското царство Над Лайош (Людовик Велики). Повикали тези двама велики и благородни царе и други християнски владетели да се съюзят с тях, та да разбият и прогонят турците от Европа, ала никой не се отзовал. Тогава двамината събрали войските си и тръгнали срещу османлиите. Двете сили се срещнали на полето южно от града Варна. (Този град сега се именува Сталин, а по езика на древните римляни се е наричал  О д е с у с, от което название византиците са го наричали Одесополис). На това поле се е почнала люта битка и победата легнала на страната на турците, които водил Мурат Втори – внук на Баязида. Така те разбили християнските войски и сам полският крал Ладислав паднал мъртъв. Защото той бил много храбър човек и се хвърлял срещу вразите дръзновено и тъкмо там, където било най-опасно. Така погинал благородният славянски и християнски владетел и благодарните българи го назовали Владислав Варненски, от което и самите негови сънародници – поляците – започнали да го зоват не Ягелончик, а Варненчик. Като разбили и полската, и унгарската войски, турците съвсем се заякчили на Балкана. И нямало кой да излезе срещу тях и да се бие за избавлението на християните: българи, сърби, власи,молдовани и гърци. А това станало в 1444 лято Божие.

16/149. Само столицата на Византия – Цариград – още била във византийски ръце. Само нейната силна крепост не се сдавала на турците. Сам императорът Константин Единадесети Драгацес не слизал от крепостната стена и заедно с войниците си отблъсквал напорите на турците. А те били многобройни, въоръжени до зъби и се биели смело и храбро, защото били военен народ и освен с воюване с нищо друго не се занимавали. В лято 1451 умрял султан Мурад Втори и на престола се възкачил син му султан Мехмед Втори, когото наричали Ел Фатих, сиреч Завоевател. Той бил юначен и дръзновен войн и решителен и умен военачалник, та като взел царската власт, първата му работа била да обсади Цариград, за да превземе и него и изцяло да завладее византийското господарство. Близо сто години преди това един немец на име Бертолд Шварц (или Черният), изнамерил барута и се опитал да го използва за военни дела. Когато този Бертолд умрял, други немци се заловили да направят оръжия, които да действат с барут. Така изнамерили първото огнестрелно оръжие: топът. То станало по времето на обсадата на Цариград и изобретателят предложил на султан Мехмеда да из­пита откритието му срещу цариградската крепостна стена, да я разбие и да направи през нея вход за войските си в града. За първи път в историята на човечеството гръмнал т о п, пред Цариград. И направил път на турците. На 29 мая 1453 лято славната столица на равноапостолния свети цар Константин Велики и на благородния господар и самодържец Алексис Комнин паднал в ръцете на османлиите – и остава в техни ръце до днес. Така паднала Византия в робия и изчезнала завинаги от следващите страници на историята; угаснала като звезда, която, колкото е по-голям блясъкът ѝ, толкова повече мрачина оставя на небето след себе си. Чудни са делата Божии! Не прости съвпадения, а дълбока мъдрост и поука се крие в тях. Ето:  К о н с т а н т и н  В е л и к и  основа града Визанс (той същият е Цариград) и пак при цар Константин Драгацес погина градът, когото наричаха Втори Рим! Градът, чиято слава дванадесет столетия сияеше в европейската летопис! Цар Константин Драгацес се бил с турците до последни сили и паднал мъртъв в подножието на кулата, която пазела Влахернската врата на града.

17/150. Когато гърците преживявали тези страшни дни, цариградски патриарх бил Генадий Втори – мъж учен и тънък познавач на всички хитрости и лукавства на изкуството да се управлява държава. Щом султан Мехмед влязад в Цариград, патриархът се явил при него, но не както Свети Патриарх Евтимий да го изобличи и порицае, а раболепно и с възхвално слово. Тогава агарянинът, като се почувствал поласкан, и като бил заблуден, че всички християни на Балканския полуостров са все от един народ – дал на Генадия Втори грамота (а по турски  ф е р м а н), според който всички християни, жители на турската държава, били духовно подчинени на Цариградския патриарх.

18/151. Турците със сила и войнишки победи завладели българите. А гърците с хитрост и коварство поробили душите им. И втората робия тежала повече, защото унижавала човешкото достойнство на българите и постепенно убивала надеждата им, че до-ще ден да се освободят.

12/152. А като получил султанския ферман, патриарх Генадий побързал да го използува и започнал да гони българите митрополити и епископи и на катедрите им да назначава гърци. И във Филипополис бил назначен митрополит грък, а той – едва приел епархията си – и обърнал очи към богатия и цъвтящ Бачковски манастир. Прислонилите се в него монаси гърци му послужили, както в древността дървеният кон, пълен с войници, послужил на данайците (а те били прародители на гърците!) да влезат в града Троя и да го превземат. Но тъй като българите и грузинците били повече в братството, митрополитът грък не посмял грубо да завладее манастира, а започнал да дебне кога ще може да стори това безпрепятствено.

20/153. За мъка и нещастие на християните от Балканския полуостров турците все повече засилвали държавата си и все повече затягали веригите на своите роби. Ала всичко върви по реда си: след деня идва нощ и след нея – ден. Достигнал турският султан Сюлейман Втори, когото наричали   В е л и к о л е п н и я т, защото блестял със славата и богатството си, до столицата на Австрийското царство В и е н а (а турците ѝ викали Б е ч), но не можал да превземе силната крепост. Ала всички земи до този велик град останали в негово владение. И станала Турция силна и могъща, а от това поробените народи не само не се облекчили в робската си мъка, а напротив, все повече и повече страдали. Най-много страдали българите, защото били и най-близо до турската столица, па и най-много турци били заселени на българска земя. А заедно със страданието на българите идвали и неволите на Светата Бачковска Обител. Непрестанно намалявал броят на монасите грузинци и българи и непрестанно се увеличавал притокът на гръцки монаси. Това търсели и цариградските патриарси, които всякак се мъчили да завладеят този манастир, основан от господина Григория Бакуриани с повеление да бъде независим от каквато и да е църковна и държавна власт. (А като станал негов – на манастира – втори ктитор българският цар Иван Александър и той с грамота потвърдил това правило!) Ала манастирът изнемогвал поради агарянското владичество, което с лошо око гледало на всяко християнско дело. Времето със злите си зъби къртило камък по камък от великолепните постройки, що изградили Бакуриани и цар Иван Александър, а нямало средства да се поправи нищо, защото приходите на манастира съвсем намалели. Попукала се и се полуразрушила и църквата "Успение Богородично", та било скръбно да се гледа как в такава развалина блести чудотворната икона на Петричката Богоматер. Голяма била грижата на манастирското братство за поправянето на черквата поне. От залъка си делели братята монаси, само да намерят средства, за да поправят храма. Тука пък се явила друга пречка: когато се натъкмили пари за тази работа, филипополският  турски управник, който носил титла мютюсариф, или мютюсалем, а то ще рече: заместник на султана, забранил да се правят поправки в манастира. Защото той – скверният агарянин – желаел не само манастирската църква, а и целият манастир да се разруши, за да не светлее из него чистата християнска Вяра и да не пали в душите на българите сладката надежда за свобода.

(Тук е място да се каже, че турците наричали града Филипополис "Филибе", а българите  – "Пловдив", както се зове този град и сега. За града Стенимахос вече се каза. И за да бъде нашето изложение вярно на течението на времето, занапред в тази книга К О Н Д И К А ще се споменуват новите имена на тези градове.)

21/154.     Докато българите унивали в робска неволя, гърците – поради ловкостта и хитростта си – успели да се поставят добре пред турските властници и да се проявяват като същински господари в България. И когато възпрепятствувани от пловдивския мютюсариф да поправят черквата на Света Богородица, братята монаси се чудили какво да правят, някой ги посъветвал да се облегнат на гръцкия митрополит в Пловдив и на богатия гръцки първенец в Цариград Манолаки, който се наричал още Мано и пазел родова ромейска титла "архонт". Така и направило манастирското братство, възглавявано от Игумена Господина Даниила. В 1572 лято Господне Господин Даниил отправил от името на Братствения събор послание до архонта господин Мано, че Манастирът е упълномощил пловдивския митрополит Т е о л и п т  да издействува от цариградския патриарх Иеремия патриаршеска грамота (вула), а и чрез султанското правителство – султански ферман за поправяне на църквата. Както искало братството манастирско, така и станало: пловдивският митрополит Теолипт, а след него и митрополит Даниил извадили потребните грамоти и църквата била издигната из основи, на мястото и по основите на първата църква, изградена от благородния ктитор Григорий Бакуриани. А средства за изграждането на църквата давали българите от Родопската област и Двете Тракии, както и поклониците от други кътища на България; събирали средства и манастирски таксидиоти, които обхождали целия Полуостров. А митрополит Даниил – задето бил извадил книжата и уредил работата с властниците – сам се обявил за ктитор на манастира. А манастирският храм се завършил в 1604 лято от въплътяването на Христа Бога.

22/155.     Господи, Господи! По неизмеримата Си Любов и благоволение Ти Си създал човека съвършен, обдарил Си го със Своя образ и подобие, направил Си от него възлюблено Твое творение! А той – човекът – като се отдал на празни мъдрувания и бил изкусен от лукавия, станал недостоен да възправи очите си към Твоите небеса. И въпреки това, Господи, Ти Си пак милостив към людете и не разрушаваш земята, за да им въздадеш според греховете, а ги опрощаваш поради великата Си милост. Свят Си Ти, Господи! Да бъде вечна славата Ти! Ето: с гордост се изпълнил митрополит Даниил и се обявил за ктитор на манастира. А с това той оскърбил паметта на истинския ктитор и основоположник на Светата обител Великия Доместик на Запада Господина Григория Бакуриани, който – за лишен път трябва да се каже това! – не дозволявал ни един грък да се подслонява в манастира му. Но не само от гордост постъпил така митрополит Даниил! Не! Още две други черни вериги на сатаната обвързвали душата на тогова лъжедуховника: славолюбието и алчността. И оттука почнало новото зло за Светата Бачковска Обител! Като се издигнал отново храмът, този Даниил (нека не го наричаме кириарх, защото той не е бил достоен за това високо достозвание!) го посветил не на неговата истинска закрилница и наша застъпница пред Самаго Бога Иисуса Христа,  а ...  на Светата Троица. Така той оскърбил Пречистата, Пресвята, Преблагословена Славна Владичица наша Богородица и присно Дева Мария, а и Самата Света Троеличност на Бога Всевишни – Светата Троица! Не от почит към Вседържителя Отца, към Сина и към светия Дух постъпил така Даниил, а за да може да се забрави името на Чистия Бачковски манастир и да се смята, че манастирът е нов, направен от Даниила и оставен под властта на цариградсия гръцки патриарх. И наредил Даниил да се празнува храмовият празник на Петдесятница. Ала народът – а то ще рече българите – не могли да бъдат излъгани: те си тачили Майката Божия, чийто чудотворен лик пребивавал в манастира и дарявал душевни и телесни изцеления на немощните и страдащите. То не значи,че българите не са почитали и коренопреклонни благоговейно просили благодатта на Светата Троица! Но за тях манастирът си е бил посветен и отдаден на Светата Дева.

23/156.    А и още едно зло нападнало манастира: разни гърци монаси, та и миряни вземали манастирски имоти да ги обработват уж на изполица, а като ги владеели условно няколко години, позовавали се на агарянския светски закон за земята и обявявали обработваните от тях земи за свои. Така те с помощта на безбожници и езичници ограбвали християнския манастир. А братята монаси се чудили и маели как да се спасят от такава напаст и да запазят манастирските земи, които давали препитанието им и издръжката на Светата обител. Отнесли се братята към Иерусалимската патриаршия, но тя била безсилна да им помогне. Тогавашният патриарх Доситей отвърнал с любов и грижа на братственото писмо, ала изказал и скръбта си, че не може да им бъде полезен, защото и нему били вързани ръцете от цариградския патриарх, който бил приятел на турците поробители. Тогава братството се видяло принудено да подири подкрепа у самия цариградски патриарх Кирил Лукарис. Така се случило това, което никога не трябвало да се случи: овчарите повикали вълка да пази стадото им. Патриархът дал помощта си, а в едно с нея и своето нареждание да бъде споменувано името му при богослужението, което строго се запрещавало от типика, написан с ръката на самия основоположник на манастира. С това Цариградската патриаршия искала да обсеби Светата Бачковска Обител, да я подчини на своите алчни щения и да я обяви за своя ставропигия. Колкото и да се мъчили братята да отхвърлят това искание на патриарха, той се наложил, защото от една страна нуждите на манастира били незадоволими без патриаршеска помощ, а от друга страна и броят на монасите гърци бил нарастнал вече твърде много, та било им лесно и с висшегласие да налагат това, което им се заповядвало от Фенер. (Ф е н е р  се е наричала една градска част – махала – в Цариград, в която се е намирала патриаршията и къщите на мнозина богати гръцки първенци; оттам почнали да наричат и самата патриаршия „Фенер”, а нейните  служители, съветници и съседи гърци – „фанариоти“; тия-то фанариоти били най-ужасни ненавистници на българите и се мъчили всякога да им пакостят, както и с каквото могат). И така, монасите били принудени да изпълнят желанието на патриарха. Онези от тях, които повече милеели и радеели да се пазят повеленията на типика (а те били грузинци и българи и по-малко на брой от гърците), лекомислено и лековерно се успокоявали, като си казвали: „по-добре да нарушим нещо малко, за да не изгубим всичкото“. Защото си мислели, че патриархът фанариот ще се задоволи само с почитта: да се споменува името му в светото богослужение. Забравили тези наивни люде, че лисицата вкарва най-напред носа си в птичарника, а сетне се вмъква цяла и издушава птиците.

24/157.    Наистина, откакто братството приело повиновението към Цариградския патриарх да се споменува името му при богослужение, манастирските работи се оправили що-годе. И Пловдивският митрополит, и заможни гърци от Цариград, Пловдив и Станимака, и сам патриахът давали пари, за да се направят каквито трябвало поправки на храмовете и сградите. Ала тези дарения били фанариотски примамки, за да бъде манастирът погърчен и заграбен, та дори съвсем да се забрави, че е бил основан от грузинец, че е бил грузински. За това и името на храма било променено, както вече се разказа. И друга хитрост направили гърците, понеже на тях хитростта им е присъща: разпръснали лъжовната мълва, че уж манастирът, който господин Григорий Бакуриани изградил със свои иждивения изцяло през времето на царя-господаря Алексиса Комнина бил на друго място – пò на север от този, на който те изградили храма, но запустял. А „новият манастир“ бил уж направен изцяло от тях: фанариотите. Толкова тези горделиви и надменни хора смятали богомолците българи за прости, недосетливи и неуки, та вярвали, че с такава недостойна и срамотна лъжа, ще могат да ги заблудят. А забравяли, че костницата, изградена от благородните братя грузинци Григорий и Абасий, стояла непокътната и пастрела грижовно ликовете им, а на горния кат блестял с царствената си осанка ликът на втория ктитор Иван Александър и ясно се четяло царското му звание: цар болгаром и греком! Защото не е било грабителят, лъжецът, користолюбецът да не бъдат изобличени и направени за посмешище и укор от страна на хората, нито да бъдат оставени ненаказани от Всесправедливия Бог Господ!

25/158.    Към Светата Бачковска Обител фанариотите се показали подобни на онези „лъжеблагодетели”, които като дадат някому в помощ игла, после искат – и не само искат, а и вземат – длето. Защото техните дарения за поправянето и подобряването на манастира били игла пред даренията на стотиците хиляди поклонници българи, които се стичали от всички краища на България, за да се поклонят пред чудотворния лик на Божията Майка и да направят своя смирен принос, но не за да получат нещо, а само да отдадат Богу слава, чест и поклонение. Най-вече от тези дарения, които се събирали капка по капка, но непрекъснато и постоянно, могла да се започне работата за заздравяването и подобряването на манастира.

26/159.    До нине – а и столетия напред – ще се пазят свидетелства за това какво и кога е направено и извършено по времето, когато фанариотите са започнали да нахлуват в манастира. Тези свидетелства не казват самата истина: че българският народ е делил от залъка си, за да подпомогне своето душевно пристанище – Светата Бачковска Обител, ала както и да е, от свидетелствата, а те са н а д п и с и, разбираме много. А ето какви са тези надписи:
1. На мраморната трапеза, на която и сега с братска любов и сговорчивост, като в добро християнско семейство, се хранят братята монаси и сам игуменът (както е постановил гоподин Григорий Бакуриани!) е издълбан надписът:
„Тази мраморна трапеза се направи с разноските на преосвещенейшия и словеснейшия пловдивски митрополит гоподин
г. Дамаскин при игуменството на всепреподобния иеромонах г.
М а т е й, в лято от Рождество Христово 1601, индиктион 14. Направи я майстор Никола.“

2. Този надпис се намира на южната страна на трапезарията. Той казва:
„Изографисана е трапезарията на Светата Богоматер и Дева, наричана Петричка, с иждивенията и труда на честнейшия и светлейший Архонт гоподин г. Ге о р г и й, при игуменството на всепреподобния гоподин г. П а р т е н и й  в 1643 година.“– „При игуменството на тогова гоподина Партения в лято от сътворение мира 7112 (1604) се съгради от основа божественият и славен храм; в лято 7126 /(1618) се съгради метохът; в лято 7131 (1623) се съгради трапезарията, а в лято 7130 (1622)  – зимникът.“

3. На северната страна на траезарията има надпис на грузински език, който казва:
(Преводът ще се даде след сверка за пълна точност! З.Г.)
4. Четвъртият надпис се намира на вътрешната страна над входа в притвора на храма. А той казва:
„Изрисува се този божествен и величествен притвор в храма на Преблагословената Владичица наша и Света Дева Мария, наричана Петриотиса (Петричка) и преименуван на Единосъщата Животворяща и Неразделна Троица, с разноски и труд на честнейшия, благородния и светлейшия архонт господина г. Георгия, от Фенерската и Неохорионската епархия, а се завърши в дните на всесветлейшия вселенски патриарх Господина г. Партения, при игуменството на всепреподобния иеромонах и духовен отец Господина г. Партения в архиерейското служение на пловдивския Господина Господина Гавриила в 7151 лято Господне от сътворение мира и от Христа Бога в плоти – лято 1643, през месеца юний 30 ден, индектион 11.“

Това се разбира от тези надписи за историята на манастира през 17-ото столетие от нашето Християнско летоброение. А добре е да се каже и за тогова архонта Господина Георгия, с чиито иждивения и залягане се е окрасила артиката на храма и манастирската трапезария. Благочестив и христолюбив човек ще да е бил този Георгий, макар да е бил фанариот (както е записано в надписа: „от Фенерска и Неохорионска епархия“), защото не е пожалил средствата си да украси по достойнство и с великолепие храма и трапезарията на честнейшия манастир. За това наш – на съвременните хора – дълг е да почетем паметта му и молитвено да поискаме от Всеподателя да му дарува мир и прекрасен кът от Своето Царство. И нека Господ Бог му не вменява в грях алчността и користолюбието на Цариградската патриаршия и на другите фанариоти, които са ненавиждали българите и искали да заграбят тяхната светиня – Бачковския манастир. Защото безкористие, смирение и християнска любов сияе от лика на ктитора Господина г. Георгия, който лик и до нине седи на стената на притвора, отляво на входа в храма. А до лика на казания благороднейши ктитор е изобразен неговият син – Господин Константин, понеже бащата е правил иждивенията си за украсяване на манастира от свое име и от името на сина си, за тяхно телесно изцеление и душевно спасение.

27/160.    А преди да се направят всички поправки и нови градежи, както току-що се разказа, манастирът е бил много окаян и порутен. Вече се знае защо е било така: поробяването на България, смутните времена, докато се биели синовете на Баязида, завземането на манастирските имоти от родоизменниците гърци, чиито имена се казаха веднъж и вече не бива да се повторят, за да не сквернят страниците на тази книга  К о н д и к а, и прочие, и прочие. А много тежка е била манастирската бедност. Стига да разкажем само едно от манастирските предания, за да се разбере всичко. А преданията не са измислени приказки. Може нещо и да е измислено в тях, ала главното, това, което е същината на преданието, не може да се измисли. И ние, след като разучихме най-добросъвестно и спроти силите и способностите си разумяхме истината, ще го разкажем това предание, за да можеш ти, брате во Христе, който четеш написаните с нашата неопитна и слаба ръка страници, да си кажеш дали е възможно това или не! За нас това, което научихме от столетни старци (а те са го научили от дедите си!) е истина. Но самата света и вечна истина е само у Бога. И само Той може да я потвърди на тези, които я подирят у Него. Дано Бог открие очите ти, любознателний брате наш, трижди по-достоен от нас, да видиш и ти истината, както ни се струва, че я виждаме ние!

ПРЕДАНИЕ ЗА ТЕЖКИТЕ ВРЕМЕНА, КОГАТА СВЕТАТА БАЧКОВСКА ОБИТЕЛ ИЗЖИВЯВАЛА БЕДНОСТ И НЕМОТИЯ И ЗА ТОВА, КОЕТО СЕ СЛУЧИЛО В ЛЯТО 1600 ОТ РОЖДЕСТВОТО НА СПАСИТЕЛЯ

По онова време манастирът съвсем бил западнал като дом, чийто деца са били разпилени просяци по света, поради лошата грижа на баща им. Ала тука работата не била такава. Защото баща на манастира е Сам Господ Бог. Но децата били лоши и пропилели бащиното си имане. Но нека не съдим, за да не бъдем съдени!
Може би и не толкова вина са имали чедата на манастира, колкото тези, които са ги прокудили из дома им.
Ала времената били лоши. И най-лошо било лято Господне 1600. Пролетта била дъжделива. Ден не грейнал слънчев, нито лъх полъхнал от юг, та да поизпръхне земята и да може да покълне житното зърно. По киша излезли сеячи в полето и в кал заривали хлебното зърно. (От това лято е останала и поговорката: кишата е по-лоша от сушата!)  А кишата си отишла, за да дойде сушата и да порази и този злак, който укрепнал в калната земя и извишил клас.
По Гергьовден спрял дъждът и до Кръстовден не капнала капка влага от небето. И роса нямало! Засуха и смърт завилнели из земята на поробените българи. Молебствия и литии служили благочестиви духовници, със сълзи народът молил за мъничко водица – ала всуе. Бог бил отвърнал очите си от българите, та дори и от техния свят и пресвят манастир, в чийто храм светлеел с чудно лъчезарие ликът на Пресветата Дева Мария.
Дошла есен. А от полето не се събрало нищо. Ни житен сноп, ни грозд, ни плод събрали малцината братя, останали в Светата Бачковска Обител. А манастирските сгради се рушели и запустявали. Защото нямало средства да се поправят... Бедствията били за цял народ, та никой и приноси не можел да донесе. Измирали хората от глад. Как да дарят?
Само киселици и дренки се родили тази есен. И казвали хората, че само за мечките била добра годината. Защото само те нямало да гладуват, понеже най-обичат киселици и дренки.
Ала и мечките не били честити през тази злощастна година. Още в началото на октомврия месец паднал невиждан сняг, който затрупал падини и долини, затворил пещери и хралупи, та и мечките не могли да се приютят някъде и да иззимуват зимния си сън.
Два дни след като паднал снегът, задухала ледена виелица и повдигала гъсти снежни облаци. Събраните в една манастирска килия неколцина братя монаси (а те били всичките обитатели на Светата обител) непрестанно се молели. На няколко пъти се опитвали да отидат до църквата, за да отслужат вечерня, но напорът на бурята бил такъв, че от него не можели дори да отворят вратата на килията. Молейки се с дълбока вяра, която бликала из дън душите им, както бликали из очите им сълзи, братята гледали през пролуките на затворените капаци на прозорците какво става из манастирския двор... А то? Какво можело да се види през снежната мъгла и през бясната вихрушка?
Ала в едно от мигновенните затихвания на бурятя, братята поразени видели една едра мечка да пристъпя тежко и тромаво из двора и да отива към разрушената изба... Там нямало нищо: празни били житните хамбари, делвите за зимнина, големи, колкото да влезе човек в тях, бъчвите за вино, които били като стаи. Бедността, която е по-лоша от хиляда крадци, била изпразнила избата. И мечката влязла там.
Братята изстинали от страх, защото не знаели дали мечката ще остане там и какви пакости ще им стори, макар че в празна къща крадец пакост не прави. Боели се братята какво ще стане, когато бурята затихне и те излязат.
Лоша била тази зима! Студ незапомнен вилнеел. Гозбата вряла в оная страна на гърнето, която била обърната към огъня; а на другата страна замръзвала. Никой не смеел да излезе из дома си, камо ли да ходи из планината. И не само студът спирал хората, а и безбройните глутници вълци, които и денем влизали в селата и отвличали плячка. Жива душа не дошла в манастира и на най-големите празници. Братята студували, гладували и със страх поглеждали към зимника, където през бурята се скрила едрата мечка.
Лоша била тази зима! Починали двамина монаси, а не могли да ги погребат, защото нямало сила, която да разбие заледената земя и да им отвори гробове. Така оставили телата им в костницата,  до „поминутог времени”, сиреч до пролетта, когато би могло да се отдадат земните тела на земята.
Лоша била тази зима! Страшно изпитание от Бога била тя! А монасите я приемали с търпение и славословия към Бога. С покайни сълзи и молитвено смирение срещали те злото, защото знаели, че за грехове наказва Бог. И за изпитание. А кой човек, дошъл на този свят, няма грехове? И кого Бог не изпитва според безпределната Си мъдрост?
Но и кого Бог не прощава милосърдно и с любов? ...
Преминала зимата. Полъхнал развигорът! Земята започнала да пие дебелия сняг. Зашуртели буйни и мътни ручеи. Загърмяла с тежка пролетна вода реката Асеница. По слънчевите скатове на планината подали срамежливите си личица кокичетата. Пламнали из самò земята живи вощенички – минзухари. Над църквата на Божията майка се завъртели белогръди лястовички. Весело цвърчели врабци, косове и авлиги. Една привечер, току-що слънцето залязвало, в старото си гнездо на големия явор дошли щърковете. С тях дошла и пролетта!
Но колкото пролетта радвала братята, толкова повече нараствал страхът им от мечката, която се била скрила през зимата в разрушения и празен зимник. Никой не смеел да надникне там и да види какво е станало с тази страшна гостенка.
Разчуло се из цялата околност за това. Намерили се и неколцина смелчаги, които искали да убият мечката, ако е още в зимника. Ала те нямали ни пушки, ни барут, защото на българите не било позволено да носят оръжие. Замислили се братята да повикат от Станимака  н и з а м и (войници), за да убият звяра.
И тъкмо, когато решили да направят това, мечката излязла из развалините.
Било Неделя пред Великия пост. Току-що завършила светата литургия и братята, заедно с благочестивите християни излезли из църква. Дворът блестял, окъпан от лъчите на благотворното Божие слънце. Било весело и радостно това пролетно утро. Изведнъж всички се стъписали ужасени. Из разсипания зимник излязла мечката, а с нея две малки мечета, родени през зимата. Голямото животно било измършавяло, с проскубана тук-там козина. Едва се държало на нозете си след дългото гладуване през зимния сън. А мечетата били кръгли като живи топки и пухкави като възглавници от перушина.
Всички се изплашили, защото знаели колко е лоша мечката, когато се събужда напролет, а най-вече, когато е майка. Ала този път станало друго нещо: мечката се изправила на задни крака, подушила чистия свеж пролетен въздух, примижала на слънцето, изръмжала нещо на мечетата си и преминала с тях посред изплашените хора, без да стори някому зло.
Оттогава и до днес, макар в Северни Родопи да има много мечки, ни една не е сторила пакост на Светата Бачковска Обител.

28/161.    Както вече се разказа, макар и да бил почти изцяло в гръцки ръце и Цариградският патриарх да се намесвал във всичките му работи, манастирът започнал да се съвзема и отново да процъвтява. Като се поправили сградите и отново – из основи – се въздигнала църквата „Света Богородица”, от злост прекръстена „Света Троица”, пораснал и притокът на богомолци българи, а с това и приходите манастирски се увеличили и закрепнали. А по онова време и турските султани и управници имали свои си грижи: преминала и залязла военната слава на османлиите, които някога всявали страх и трепет между християнските народи на Европа; западните християнски владетели непрестанно разбивали турските орди и късали земи от обширното турско господарство, та освобождавали поробените народи; повдигнали се и някои поробени страни и сами се освободили – така направили Молдова и Влахия; другите пък роби се бунтували и не давали мира на властниците аги; най-много и най-често се бунтували българите, защото и най-тежко било робството им. Но най-голямо зло за турската държава били войниците, наричани  е н и ч а р и,  сиреч „нова войска”. Тази войска се събирала като страшен данък от поробените народи. Данъкът се наричал  х а р а ч  и се заплащал ... със живи хора: младежи на 10-12 години – най-хубавите и най-здрави деца. Събираните така деца бивали потурчвани и обучавани на военно изкуство. Те били най-свирепите противници на християните, защото не познавали нито родителите си, нито народа си и нямали нищо свое, освен ордите, в които служели. Ала когато еничарската войска нарастнала и станала най-могъща военна сила на държавата, започнала да сваля от престола султаните, които не ѝ угаждали, и да ги заменя с други. Така, само за сто години били сменени десет султана: Мехмед Трети, Ахмед Първи, Осман Втори, Мустафа Първи, Мурад Четвърти, Ибрахим Първи, Мехмед Четвърти, Сюлейман Трети, Ахмед Втори и Мустафа Втори.

29/162.     През царуването на агарянския султан Мехмед Четвърти пострадали много всичките народи в царството. Защото този султан заел престола на баща си Ибрахим още като шестгодишно момченце и държавата му се управлявала от разни паши и бейове, а всеки от тези управници гледал, колкото може повече да се накраде. А от кого могли да крадат, освен от народа?  И обеднял народът на цялата държава, а най-вече християните, от които турците крадели повече. Обеднели църкви и манастири и понеже най-върли грабители се случили Анадолските (Малоазиатските) управници, най-зле пострадали църквите и манастирите на Светия град Иерусалим и околностите му. Тогава светейшият иерусалимски патриарх Д о с и т е й, родом от Пелопонез, наследник на велемъдрия патриарх Нектарий Критянин тръгнал да обходи православните християнски земи и да събира от благодетелните християни доброволни дарения за подпомагане пострадалите светини при Гроба Господен. И като пътувал много месеци, светейшият патриарх дошъл през октомврий месец 1669 лято Божие в Светата Бачковска Обител, към която иерусалимските патриарси винаги се отнасяли с безкористна любов – още от времето на благочестивия и мъдрейший патриарх Евтимий Иерусалимски, който в 1084 лято благословил създаването  на манастира и утвърдил с честнейшия си подпис типика, написан от господина Григория Бакуриани.

30/163.    Като дошъл в Бачковския Манастир, светейшият патриарх Доситей и придружаващите го архимандрити и протосингели се поклонили на Чудотворната Света Икона и заедно с манастирското братство, начело с всепреподобния игумен отслужили Божествена литургия. Като решили високите гости да престоят известно време в манастира, за да отдъхнат от дългите си пътешествия, светейшият патриарх Доситей поръчал на някого от манастирските писци да препише  Т И П И К А, а когато тази работа била свършена, написал на последната страница защо е идвал в манастира и се подписал по  г р у з и н с к и, като обяснил, че постъпил така, „защото манастирът е основан от грузинци”. 
Като писал така, светейшият патриарх разкрил нечестивата хитрост на фанариотите, които лъжливо твърдели, че са издигнали нов манастир и че манастирът на Пресветата Богородица Петричка бил запустял. А този препис на типика и до днес се пази в книгохранилището на Висшата богословска школа (Академия) в града Букурещ – столица на Влахия и Молдова (а сега на Народна Република Румъния).

31/164.    А мъдър и украсен с твърдост за закриляне на християнството бил светейшият патриарх на Иерусалим Господин г. Доситей. Като пътешествувал из православните земи, над които турците били разпрострели като мъртвешки саван своето жестоко езичническо властничество, той не толкова събирал помощи за Гроба Господен, колкото събирал воплите и стенанията на поробените. Или – да бъдем още по-точни: с еднакво старание вършил и двете работи. Като престоял в Светата Бачковска Обител, светейшият патриарх научил много за теглата на българите и сам с ушите си чул печалните слова, които всички българи мълвели: „Тежко и страшно иго агарянско!” В манастира научил достопочтеният старец и за най-грозното злодеяние, което турците извършили в тези места, като силом накарали българите да приемат тяхното скверно и богуненавистно заблуждение, което те – агаряните – наричали „права вяра” или по агарянски „дин ислям”. (А как е станало това, ще се разкаже по-нататък.) След престоя в манастира, патриарх Доситей продължил пътуването си и навсъде из земята на българите научавал само едни страхотии и ужаси. Като размислял върху всички тези тъжни неща, той непрестанно дирил средство да помогне на поробените. И се сетил, че едничък може да им се притече на помощ всерусийският цар-господар, понеже бил владетел на най-голямата православна държава и при това славянска. И като стигнал до Видин и все такива страхотии чувал, каквито му разказали и в Бачковския манастир, светейшият патриарх написал обширно послание до царя-господаря на Русия: Алексея Михайловича (той същият е баща на най-славния руски владетел и самодържец Петър Велики) и го молил да помогне на страдащите християни-българи. Това послание патриархът изпратил на господаря Алексея с видинския гражданин и градски първенец
М и х а и л  Б о г д а н о в  в лято 1672 от Рождеството Спасителево. Като извършил и това благородно дело, светейшият патриарх продължил пътешествието си из Влашко и Молдова. А оттам, навярно по море, се е завърнал на своята катедра в Светия Град Иерусалим.

32/165.    А нямало ни едно агарянско злодеяние по-голямо от това, дето насилствено потурчили българите – православни християни – от Родопския край, тъкмо около най-светлия християнски светилник от онова време (па и до сега!) – Бачковския манастир. Ние, като разучихме, как е станало това престъпление и като събрахме не само туй, което историята е записала, а и преданията, спастрени в народната памет, наумихме да предадем, доколкото ни иде òтръки

СКАЗАНИЕ ЗА ЗЛОДЕЯНИЯТА, ЩО ИЗВЪРШИЛИ АГАРЯНИТЕ В БЪЛГАРИЯ ПО ВРЕМЕТО НА НЕЧЕСТИВИТЕ ИМ СУЛТАНИ МУРАД И МЕХМЕД И КАК СИЛОМ ЗАСТАВИЛИ КЛЕТИТЕ ХРИСТИЯНИ ОТ РОДОПСКИТЕ ПОСЕЛЕНИЯ ДА СЕ ОТМЕТНАТ ОТ СВЕТАТА СИ И ПРАВА ХРИСТИЯНСКА ВЯРА И ДА ПРИЕМАТ ПОГАНСКАТА ЕЗИЧНИЧЕСКА ГНУСОТИЯ НА МОХАМЕДА, КОЙТО Е БИЛ ИСТИНСКИ И ВЕРЕН СЛУГА НА САТАНАТА

Когато Пресправедливият Господ Бог отвърнал очи от българите и предал царството им в ръцете на неверниците и най-отвратителни езичници агаряните, тъмна мъка легнала над цялата страна като отровна мъгла, която задушавала не гърдите, а по-лошо – душите на християните.   
А безсилни били робите да се борят с езичниците, понеже силата била в тях и който най-малко им се противел, наказвали го със страшна смърт: посичали го, обесвали го, набивали го на кол – пред очите на изтръпналите люде, за да им вселят страх.
Само към християнските църкви отначалото не били толкова зли и не запрещавали на християните да вярват в истиннаго Бога и да му принасят молитвени жертвоприношения, според Закона. Ала после, когато засилили властта си, агаряните започнали да преследват християнската вяра, както свирепи звярове преследват и убиват невинните и кротки сърни, и както бясна глутница вълци преследва и кръвожадно избива мирните стада.
А когато на окървавения и черен от грехове трон на агаряните се възкачил султан Мурад Четвърти, след като заповядал да удушат брат му Осман и чичо му Мустафа, агарянските злодейства станали такива, че и най-свирепите звярове и най-бесните от глад вълци биха се срамили, ако ги сравняват с агаряни. Най-голям злодей бил самият султан Мурад, за когото справедливо казвали, че „не го е родила жена, а усойница”. Страшилище бил той и изрод, какъвто до преди него не се е явявал на свят! За наши грехове го изпратил Бог на земята, както за греховете ни изпраща чумата! Ала и от чума по-лош бил този султан! Пияница бил той и очите му винаги били кръвясали. И развратник бил: похотта му била такава, че би смутила и окаяните развратници на Содом и Гомора! По цялото турско царство се скитали неговите скопци да му дирят красиви девойки, които той, след като гнусно озлочестявал, или подарявал за гавра на еничарите си, или заповядвал да погубят, или продавал робини на персите и дивите араби от пустинята.
Страх, ужасия и плач било времето на неговото султанстване!... И плач и ридания се носели из всички християнски народи на държавата му. А най-вече из България!

- - - - - - - - - - - - -  - - -  - -  - -  - - - - - - -

През август месеца на лято Господне 1637 – както това ставаше по стар обичай всяка година – се събраха на поляната Рожен, която е сред местността  Р у п ч о с, в сърцето на планините Родопи и се огражда от непроходната гора  Г ъ л ъ б а к – жителите на всички Рупчоски села и градове да отдадат слава на Всевишния и да почетат ангелски светлата памет на Светаго Пантелеймона, комуто сред речената поляна се издигаше малка, спретната бяла църквица. Бяха се събрали мъже, жени, деца и старци.
Други път на този ден пак се събираха хората, но тогава имаше свирци, виеха се хора, дим на печени агнета и телета, като облак се издигаше над поляната, лееше се червено вино... Беше весело и радостно. Сега веселие нямаше. Дори децата стояха със смръщени вежди. Защото откак бе станал Мурад султан, не остана между християните българи ни веселие, ни радост, освен радостта на надеждата, че Милостивият Бог ще ги избави от злото. Тази радост и сега изпълваше сърцата на хората, защото в малката църквица на Свети Пантелеймона се служеше божествена литургия. Свещеници и монаси от всички поселения и от светите манастири из околността бяха дошли на Рожен.
Току-що се завърши божествената служба и радостта от светото тайнство преливаше в очите на младо и старо – а събраните на поляната бяха около десет хиляди души – из гъсталаците на гората започнаха да излизат въоръжени до зъби низами и като страшна отровна змия да се обвиват около християните. Смут и ужас премина по сърцата на хората. Те се люшнаха като вълнà и плътно се скупчиха около църквицата, както овцете се сгушват на купчина около овчаря си, когато чуят вой на вълк. А сега не само се чуваше вълчият вой на агаряните, но и те самите бавно приближаваха към християните с извадени ятагани и опънати чакмаци на пушките.
Едно дете изплака и изведнъж писнаха всички деца, заридаха жени и девойки, старци и старици се кръстеха коленичили и удряха чела о твърдата земя, а мъжете стояха като втрещени, хапеха устни и мълчаха. И стоновете бяха толкова силни, че едва ли някога другаде ще да се е чувало такова нещо!
Изведнъж из агарянския обръч се отдели един едър човек, с тъмно лице и зли очи и изрева: „Защо сте се събрали тука да правите бунт против нашия господар и султан? Сега всички ще минете под нож, задето се бунтувате!” Тогава измежду изплашения народ се отдели един беловлас и прегърбен от години свещеник и като застана пред агарянина, рече: „Не се бунтуваме, господине, а сме дошли тука да почетем един светец!” –„Бунтовници сте! – още по-страшно изрева турчинът и издигна ятагана си над главата на стареца . – Бунтовници сте, а ти освен това си и лъжец!” Ала старецът, който бе уморен от живота и знаеше, че началото и края на човека и тук на земята, и Отвъд стоят в ръцете на Господа Бога, не се побоя от ятагана, а рече: „Не е справедливо да казваш така, господине. Мигър ако бяхме бунтовници, щяхме да се съберем тука със жените, децата и старците?” Като чуха това, из агарянските редици излязоха неколцина военачалници и неколцина от слугите на антихриста Мохамеда, на които агаряните викат имами или  х о д ж и . Най-старият от ходжите приближи до турчина, който заговори пръв, и му каза: „Остави ме аз да се разговоря с този човек, защото и той е свещеник като мене и по-добре ще се разберем.” Така този нечестивец и син на пъкъла се опита да се сравни с достойния служител на Бога Вишнего, но свещеникът се направи, че не чува това богохулство, защото мислеше с добром да се размине всичко и да не пострадат невинните християни.
Ходжата рече: „Това, дето сте се събрали тука с жените и децата си, още не доказва, че не сте бунтовници против славния наш  п а д и ш а х. Може да сте постъпили така, за да заблудите султанските низами! А ние ще повярваме, че наистина сте верни на султана на османлиите, ако приемете Мохамедовата вяра!”
Престарелеят свещеник се залюля на нозете си и има сили само да каже: „Бих се радвал да бе ме погубил, вместо да ме оскърбяваш така!” Сетне се отпусна на колене, прекръсти се и приведе глава. Мигом го посече онзи, който пръв обвини българите, че са бунтовници. А така агаряните обвиняваха всички българи, които искаха да поразят, защото вече няколко бунта бяха станали.
Като видяха посичането на стареца, българите занемяха. А ходжата подкачи отново: „Това ще постигне всеки, който не застане под зеленото знаме на исляма и не приеме Мохамедовата вяра! Защото ще разберем, че той е бунтовник!”
Двама други ходжи с дълги зелени дрехи (джубета) и с големи чалми на главите донесоха при тогова едно зелено знаме, забиха пръта му в земята и застанаха малко по-настрана с извадени ятагани. А двама низами отнесоха посечения свещеник настрана до една шубрака и започнаха да претърсват дрехите му, за да го оберат.
Старият ходжа пак повтори думите си и настави: „Бързайте да застанете под зеленото знаме на исляма, защото който не стори това до нашата обедна молитва, ще разберем, че е враг на султана и ще го поразим! А който сам дойде, ще знаем, че е невинен и ще го обдарим със султански милости!”
Страхът скова езиците на българите и те немееха. Не можеха дори да плачат. Мълчаха и малките деца, защото и в техните невинни душички се пластеше страшната мъка на робията, против която никой не може да направи нищо. Какво има робът освен свободата да умре? Но леко ли е да се приеме смъртта? Нима Бог всекиму е дал силата да приеме мъченичеството? Нима всеки е порасъл за такова велико удостояване?
И трети път ходжата изрече думите си. Тогава измежду занемелите и обезумели от страх люде излезе друг свещеник и бавно, със спокойни и тежки крачки се упъти към зеленото езичническо знаме. Старият ходжа се възрадва, лукаво се усмихна и потри ръце. А българите въздъхнаха от мъка и срам, че един служител на Христа Спасителя ще се отрече от вярата си.
Ала не позволи Бог да се извърши това безчестие! Като стигна до поганците и знамето им, свещеникът плю, сетне обърна очи към небето, прекръсти се и се отпусна на колене пред палачите си. Така прие мъченическа смърт за Христа, за да добие дял с Него в Царството Му! А след него мъченика се заредиха още двайсет свещеници и монаси. После многома миряни – мъже, жени и девойки – последваха своите погинали пастири. Не смогваха убийците да вдигат и спускат ятаганите си; дойдоха им на помощ и други ходжи. А низамите само отнасяха труповете и ги ограбваха.
А после стана друго. Излезе из купчината българи един мъж с невястата и момиченцето си. Вървяха те смело към убийците, ала един ходжа, като видя девойчето, хвана го за ръката и го дръпна. То запищя, а бащата, като разбра каква участ очаква детето му, грабна го из ръцете на безчестника, притисна го до гърдите си и ... застана под зеленото знаме. Притича до него и невястата му. После – един след други, почти тичешката, като че ли това само бяха чакали, пред зеленото знаме се изправяха клетите роби и със сълзи на очи приемаха скверния агарянски обряд и заменяха имената си с турски.
Така бяха потурчени Рупчоските българи, безсилни да се борят с низамите на кървавия Мурад, комуто Бог отсъди тежка казън. Умря този нечестивец, като се разкапа жив и червеи приживе гризеха плътта му. И като издъхна, смрадта около него бе толкова голяма, че никой не можа да се приближи, за да го постави на одър и погребе, та повикаха цигани – тези, които служат на гнъсотиите на Мамона и Ащарата и вършат магесничества, но и те не можаха да го досегнат с ръце, поради смрадта и гнилочта на тялото му, та го закачиха с канджи и го влачиха до една яма, където го зариха. Пътеката, по която го влачиха, насипаха с пясък и начукани тухли, та стоеше червена, сякаш да напомня, че този изверг от леглото, на което се е родил, до гроба е вървял по кървава пътека.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

А не минаха пълни двайсет години от това злодеяние и по времето, когато на агарянския престол се възкачи малолетният султан Мехмед Четвърти, пак се струпаха злините над българския народ, като черни, настръхнали облаци, от които само буря може да се очаква. Като невръстен и некадърен да управлява държавата, той я остави в ръцете на своите приближени – един от други по-големи грабители и мъчители на християните.
През 1656 лято от Рождеството Спасителево настана голям глад по цяло Българско. А най-голям бе гладът в Родопската област, където и без друго няма нивя и жителите са до един горяни. А от равнината, където също бе глад, родопчани не можеха да си купят ни зърно жито, защото никой не продаваше, а и никой не купуваше горянските им произведения – скотовъдски и дърварски.
Тогава султан Мехмед беше на четиринайсет години, та вече бе започнал да се научава на изкуството да управлява държава, ала дали тези, дето го учеха, бяха лоши учители, или той беше лош ученик – от това мъчно и тънко изкуство той научаваше само лошото, злото, коварното и престъпното. Също като чичо си и той беше човек развален и безсрамен, макар да бе още юноша. Но той бе и от чичо си Мурада по-лош, защото бе лицемер и лукав, та никой не знаеше как може да му угоди. Към всички пороци и смъртни грехове на чичо си той прибави и коварството. Затова по злодейства надмина най-големия злодей.
Като стана на четиринайсет години, султанът назначи за велик везир пашата Мехмед К ю п р ю л ю. А този беше мъж умен и хитър. И като настана гладът из България, великият везир, като разказа на Мехмеда Четвърти какви намерения има и получи султанското му одобрение, заповяда да натоварят дълги кервани с жито и други храни и пристигна в долината на селото Чепино, в западния Родопски край. Като минаваше през Рупчос, събра група от потурчените вече българи, на които агаряните викаха  п о м а ц и, и ги поведе със себе си.
И тъй, като стигнаха селото Чепино, везирът изпрати да кажат на селяните, че „милостивият султан Мехмед” им изпратил храни, за да иззимят и да не умрат от глад.
Събраха се селяните край керваните и с благодарност възхваляваха султанската „милост”. А Кюпрюлю им рече: „Султанът изпраща храни на верните си синове. Но можете ли вие да бъдете смятани за такива? Ако сте наистина верни синове на падишаха, защо още вярвате в омразния Бог на гяурите? Защо не приемете правата вяра на Мохамеда, та да имате всичко, каквото ви трябва и да живеете щастливо?”  Селяните останаха като гръмнати от това, що им рече везирът и не знаеха как да отговорят. А той повика рупчоските помаци и им каза: „Кажете на тези хора колко добре живеете вие сега, откак сте станали мохамедани! Кажете им, нямате ли храни в изобилие, макар годината да е гладна?” И помаците потвърдиха това.
А чепинци трепереха от мъка? Как да оставят дядовската си вяра, за да получат комат хляб. Ала изгладнелите деца и жени се разплакаха и казваха на мъжете и бащите си: „Не чувате ли какво ви казват нашите съседи от Рупчос? Защо да не приемем Мохамедовата вяра, когато, ако не го сторим, ще измрем от глад?”
И някои мъже, като се умилиха от детските сълзи и се досадиха от натякванията на жените си, склониха да приемат мохамеданството. Щом се потурчиха, везирът заповядваше да им се даде достатъчно жито и друго, каквото им е потребно и ги похваляваше.
А тези, които не приемаха да се потурчат, като повтаряха, че „не о хлебе единем жит будет человек”, биваха посичани.
Така продължи Кюпрюлю по целия Родопски край от Костенец до Станимака и потурчи много села. И погинаха много хора, които не продаваха вярата си за паница леща, както-що стори Исаф, като продаде първородството си. И разрушиха агаряните и рупчоските помаци 218 църкви и 33 манастира.
А имаше и цели села, които не се потурчиха. Тия села, като научаваха какво става у съседите им, вместо да превият врат и да приемат омразната вяра на османлиите, побягваха целокупно в тъмните и непроходими Родопски гори и там живееха като пустинножителите Божии угодници, хранеха се с опадалата от дърветата шума и с изравяните от земята корени, студуваха до сред зима, докато турците напуснаха тези места, ала не измениха на вярата си. Твърдо пазеха те бащините си завети и ревниво залягаха да не погазят боговнушеното назидание, което им бе оставил Свети Пратриарх Евтимий: да не оставят да загасне светилникът на Вярата.
И Всесилният укрепваше твърдостта им и по чудесен начин ги избавяше от примките на поганците. А през тези черни за християните дни рупчоските потурнаци – помаците бяха по-зли и правеха повече поразии от самите турци. Оттогаз е останала и пословицата: „Да пази Бог не от турчин, а от потурнак!” Турците не познаваха Родопите и техните вековни гори, нито пещерите, нито потайните пътечки. А помаците ги знаеха. И когато научаваха, че християните от някое село са се укрили из планината, отвеждаха турците при тях. Така потурчените българи предаваха братята си.
Ала Сила Божия правеше чудеса и унизяваше предателите пред техните господари, а ревнителите на Правата Христова Вяра спасяваше. Така се случи със селяните от селата Югово, Иново и (, които, за да не променят вярта си, се бяха укрили в пещерите на един скалист връх в местността  Б е з о в а. Там се бяха приютили жителите на селата целиком: мъже, жени, деца и старци. И понеже бяха научили òвреме за настъпващата опасност, успяха да пренесат в пещерите всичката си покъщнина и колкото храни имаха. А селата си оставиха пусти и къщите празни, като че току-що ги бяха построили.
Укриваха се дълго там христолюбивите селяни и не чакаха подлостта оттам, откъдето тя дойде... Донесоха я потурнаците!!
Научиха тези нещастни вероотстъпници за укрилите се в пещерите и обадиха на турците. Тогава великият везир изпрати един от керваните с храни, неколцина ходжи, табор низами и потурнаци да отидат и потурчат укрилите се. Отидоха тези и спряха пред скалистия връх, а не можеха да се изкачат на него, защото едничката пътека бе затрупана с камъни. И на всеки зъбер по върха имаше яки селяни, които вардеха с големи камъни в ръцете. Напразно им викаха помаците: „Приемете исляма и живейте щастливо като нас, а не в пещери като дивите звярове.” А селяните, твърди, като скалите из които се укриваха, отвръщаха: „Няма щастлив живот без Господа нашего Иисуса Христа, а вие – пръждома! – вървете в пъкъла с вашия нечестивец Мохамед и се валяйте в поган и миязми!”
Като видяха, че не могат да се изкачат на върха, турците го обиколиха и чакаха сгода. Мислеха, че българите, като си свършат малкото храни и децата им започнат да мрат от глад, ще се предадат и ще склонят да приемат исляма. Всяка сутрин ходжите пееха една дива песен за езичника Мохамеда, а помаците повтаряха увещанията. Но от върха идваше все един отговор: „Пръждома! Стискайте опашката на дявола, който ви е изкусил! Той ще ви отнесе в пъкъла!”
Една сутрин един помак викна: „Ей, братя!” Отгоре го прекъснаха: „Ние не сме братя на кучета! А вие и от кучета сте по-долни, защото кучето пази, а не предава!” Помакът замълча, а после – за да не се засрами пред агаряните – викна пак: „Ей, хора! ...” – „Хора сме, а не подли червеи! Но ти и от червея си по-долу, защото червеят познава червеите, а ти си забравил народа си!” И пак замълча помакът, а ходжите го насърдчаваха да говори още, тъй като не разбираха, какво му отвръщат от върха. „Слушайте вие там! – викна отново помакът. – Подир някой ден ще ви се свърши хлябът и вие – щете не щете – ще свиете врат! Предайте се и приемете исляма отсега, за да не сърдите агите – нашите господари!” – „Наш Господар е само Един Господ Бог, а ти, окаянико, служи на дявола, колкото си щеш! Сàмо нас остави на мира!.. А колкото за хляба ни, не се грижи! Има Кой да се грижи за него! Нам хляб от небето ни пада! Това кажи на неверниците!”
А не беше така! На върха гладът и немотата бяха големи и смъртта вече се готвеше да размаха косата си над всички. Старците се отказваха от няколкото залъка, които им се отделяха от общия хляб, за да има за децата; а самите те се изповядваха пред свещениците, скръстваха ръце и чакаха края. Мъжете хапеха устни от мъка, като гледаха жените и децата си... Беше лошо, а скоро щеше да стане още по-лошо, но никой не смееше и не искаше да опозори името си българин и за шепа брашно да се преклони пред скверната вяра на агаряните. И всички таеха в сърцата си твърдата надежда, че Бог ще ги избави от злото!
После дойде наизбежният край: брашното се свърши до стиска, а по скалите нямаше нито шума, нито корени, за да утоляват глада си злощастните бежанци. А най-мъчително беше, че долу, в подножието на върха, имаше цял керван с жито и други храни.
И помаците, и турците вече не се обаждаха. Знаеха, че това, което сами не могат да сторят, ще го стори гладът. Затворените в агарянския пръстен българи щяха насила да  приемат Мохамедовата скверна [ерес], за да не умрат!
А когато всичко, което можеше да послужи за храна, се свърши, Бог показа силата си.
Имаше между бегълците една благочестива вдовица, която от всички беше сочена за пример и показ с преданата си любов към Бога и непорочния си християнски живот. Поради нейните добродетели, на нея свещениците даваха да меси просфорите за светата литургия... А вече и за литургия нямаше брашно!... Лошо, лошо, лошо!
Тази вдовица имаше само едно дете на десет години, едно момченце, което запълваше с радост майчиното ѝ сърце. Тя го бе обрекла на Пречистата Майка Божия пред Нейния чудотворен лик в Светата Бачковска Обител, още преди да го добие и се надяваше да го отгледа достойно, за да Й го остави служител в този свят манастир. Когато всяка храна се свърши и надеждата за спасение се превърна в молитва за безболезнена кончина на земния живот, вдовицата влезе в една от пещерите, която бяха превърнали на параклис и коленичи пред иконата на Света Богородица. „Майко Богородице, – приплака жената, – не идвам да те моля за живота си, а за друго: помоли Спасителя за мене! Да не се разбие майчиното ми сърце от мъка, нека Спасителят вземе най-напред мен, а после детето ми! Да не виждам мъките му, Божия Майко, както ти си гледала мъките на Своя Син. Защото аз нямам силите на Твоята безгрешна чистота! Застъпи се, Пресвета Дево, пред Господа Иисуса Христа за мене недостойната!” Като се помоли така, тя чу глас от иконата: „Остържи нощвите, в които месиш просфорите, направи една питка и я дай на детето си да я изяде!”
Както чу жената, така и направи. Питката стана малка: едва колкото човешка длан, ала при този глад и тя бе голяма. Изпече я скришно жената и тръгна да подири сина си между другите деца, за да му я даде. А като излезе из пещерата, в която живееха, видя едно сляпо момче, връстник на нейния син. Преди да избягат от селото, това момче живееше със своята престаряла баба, защото бе сираче и нямаше нийде никого. Току когато тръгваха за Безова, бабата се помина. И едва смогнаха да я погребат. А сляпото момче бегълците взеха със себе си. Докато имаше храна, даваха и нему, колкото и на всички други.
И така, вдовицата видя това сляпо сираче да рови в полузаледената земя до една от пещерите с тънките си изнемощели и безсилни пръстчета и я обхвана мъка. „Навярно търси някакво коренче, –  помисли тя. – А бедното дете е сляпо и дори да намери, няма да може да го види и разпознае!” Като повдигна очи към небето, тя замря, без да знае какво да стори. А небето не ѝ отговаряше, защото в чистата и свята Христова Вяра е казано всичко, което човек трябва да знае! И вдовицата пак си помисли: „Моят син поне вижда, а това дете не може. Дали Света Богородица не поиска да ме изпита, като каза да дам питката на моето дете, а не на сляпото сираче?”  Тогава отърча пак в пещерата-параклис и пак коленичи пред иконата на Божията Майка. „Прости ме, Богородице, – замоли се вдовицата. – Прости ме, че не ми се ще да направя, както ме научи. Позволи ми да дам питката не на моя син, а на сляпото сираче.” И чу пак гласът от иконата: „Направи това, което би искала да направят на сина ти, ако тебе не би те имало!”
Тогава вдовицата отърча навън, хвана сляпото момченце за ръката и го поведе със себе си: „Ела!” А като го заведе на самия край на върха, остави го да седне на един камък и му даде питката. „Вземи и изяж тази питка, – каза му тя и дори не помисли, че нейното момче е гладно. – Яж и дано не те видят другите деца, защото за тях няма!” И бързо побягна назад към пещерата-праклис.
А сляпото дете, като взема питката, толкова се забърка, че не знаеше какво да прави. То се мърдаше на мястото си и мъничко оставаше да полети в пропастта под върха. А там бяхя се настанили турците и помаците със своя керван. В това време го видя един от стражите, и като се уплаши, да не би да падне, викна му: „Ей, момченце! Какво правиш там? Какво се местиш? Не виждаш ли пропастта под тебе?” Клетото сляпо дете така се изплаши, че изтърва питката си.
А тя се претъркули и падна долу, току до нозете на военачалника, който обсаждаше упоритите християни. До тогова военачалник бяха се изправили и ходжите и водачът на помаците. Като видяха падащата отгоре питка, всички ахнаха и не знаеха какво да правят. Най-сетне един от ходжите се престраши и я взе от зеята. А тя беше още топла. Тогава ходжата викна: „Бягайте да бягаме, защото прави бяха християните, като казваха, че Бог от небето им праща хляб. Ето: питката е още топла! Бягайте, защото Този, Който на тях хвърля хляб, над нас може да започне камъни да хвърля! Бягайте!”
И всички турци и помаци се втурнаха да бягат, колкото имат сила, а кервана с храните оставиха там. И стражите като видяха, че турците бягат, слязоха от върха и взеха всичките храни, та се изхраниха, докато премина злото.
Такова чудо сътвори Господ Бог чрез застъпничеството на Пресветата и Пренепорочна Дева Мария Петричка, която отговори на молбите на благочестивата вдовица! И избави събраните на върха села от позорното вероотстъпничество, та останаха те верни чеда на светата ни Православна Църква, каквито са и до днес.

33/166.    А разказахме всичко това, за да се види колко черно и мрачно е било робството, колко притеснения и злини са изживявали християните българи, та от наученото да се укрепяваме със сили, за да пазим Светилника на нашата Свята Вяра и свободата на Родината си!

34/167.     Когато Кюпрюлю със своите орди и с потурчените рупчоски българи разрушил 218 църкви и 33 манастира, като избил свещениците, монасите и хиляди благочестиви и благоверни християни, какво е ставало в Светата Бачковска Обител? Защо не се докоснали до нея и до нейните стяжения? Мъка и болка тегнели на душата на оцелелите грузинци и българи монаси. Страх и трепет обладавали фанариотите, защото никой не знаел докъде ще стигне злината на великия везир Мехмед Кюпрюлю, нито коварството на султана Мехмед Четвърти. Ала когато зловещият тиранин стигнал с керваните си до Станимака и поискал да порази и Бачковския Манастир, намерили се умни и разумни турци и го предупредили каква светиня е той, какви дивни чудеса са ставали в неговия храм пред чудотворния образ на Светата Дева и колко е опасно, ако посегне на Бачковския манастир, да не се разбунтува раята – и българи и гърци – не само от Станимака и Пловдив, но и от цяла България, защото славата на манастира се е разнесла не само из цялата страна, но и в чужбина. Като научил всичко това, великият везир събрал ордите си и отпътувал за Цариград.

35/168.    Така Бачковският манастир се избавил от разрушение, монасите – от безвременна насилствена смърт, а близкото село – Бачково – от потурчване! От това се спасили и много други села около манастира и селяните не преставали да възхваляват Бога и да почитат Пресветата Дева Мария и Майка Спасителева, понеже всичко е от Бога Вселюбящаго – слава Ему всегда, нине и присно и во веки веков!



- о О о -

Ч а с т   в т о р а


Ф А Н А Р И О Т С К О   В Р Е М Е



1/169.        Разказа се вече как гърците фанариоти завладели Светата Бачковска Обител и как потъпкали устава (типика), оставен за тази Светиня от самия ѝ основател Господин Григорий Бакуриани, който клетвено забранявал присъствието на монаси-гърци в нея. Но станало така, че гърците като влезли тук с лъжи и хитрости, с коварство и измама, доказвали правото си на манастирски братя. Те знаели много добре какво повелява уставът на манастира, знаели, че не им е мястото в тази свещена сграда, но потънали в алчност и користолюбие, немарели за светата правда и истина. И колкото по-често бивали разобличавани, толкова повече растяла лакомията им и толкова повече лъжи измисляли, за да владеят делото на честнейшия грузински княз и ктитор на манастира. А да не говорим за това, което направил българският цар Иван Александър. Това те съвсем не споменували. Та дори църквата „Свети Архангели”, която той построил със свои издживения, те приписвали на благочестивия цар-господар Господина Алексиса Комнина, който се представил Богу почти две столетия и половина преди градежа на този храм. Но за новите ромеи, сиреч за тези, които и в робството на агаряните гледали да издигнат глави, но не за свобода, а за злочинство, истината не била най-важното нещо в историята на народите. И те погребвали истината, щом от това бивала задоволявана тяхната корист и властолюбие. Затова управляващите Светата Бачковска Обител игумени – най-често Фенерски слуги и слепи роби на цариградската патриаршия – истината била най-омразна и неприемлива, както за бухала светлината е противна и болезнена.
Прости ми, брате во Христе, че трябва да ти кажем една горчива истина: гърците смятали себе си за богоизбран народ – втори Израел, а нас – българите – смятали за варвари, то ест: диваци, безбожници и неразбрани люде... Ти, брате наш, който си българин, не се оскърбявай и не пълни сърцето си със злоба към гърците! Напротив: възрадвай се, брате наш, и се възвесели! Защото българите никога не са си служили с тези противни на Бога и Закона средства, с които си служили гърците, за да доказват своята правота! Възрадвай се, брате наш, и се весели, защото всяко коварство бива разобличено и на кръстопътя на всяка подлост стои Мечът Господен, който отправя всички там, където им е мястото! Може би ще те учуди това, което ще ти кажем сега, но ти го прочети внимателно и ще го разумееш.

2/170.        Всяка книга се твори с Божие вдъхновение. Всяка книга е откровение от Всезнаещия и Всевиждащия, затова е Б о ж и я   к н и г а! А като завладели Бачковския манастир, гърците започнали да горят всички книги, останали от българското царство и от втория ктитор на манастира – благоверния цар Иван Александър. Изгорили те много пергаменти и свитъци. Но нима се изгаря истината? Нима тя престава да звучи и да крещи с пълно гърло за светата правда, която Бог дава на народите? Наистина, истината се изтънява, но не се скъсва! Няма сила, която да я скъса. Защото истината е у Бога и тя е като Самаго Бога – вярна и неподкупна: светла и лъчезарна, и макар да бива подтискана, изгрява, когато ѝ дойде времето, с неогасима светлина.


3/171.        Но друго е злото. Когато горили на клада, както праведниците християни, българската книжнина, гърците – управници на манастира – изгорили и ония книжа, които биха ни разказали за живота на манастирското общежитие през особено важния дял от нашето летоброение, който носи име: упадък на турската държава. Мъчейки се да покрият своя позор и грабителство над Светата Бачковска Обител, те покрили със зловоние цяла епоха от живота на Манастира – епохата, когато той бил обслужван от български монаси – и започнали гърците (а те до един били фанариоти!) да сътворяват нова манастирска история! Но – както се каза – истината, дори да се изтъни, не се къса! Истината те не скъсали, а само забавили нейното блясване и утвърждаването ѝ като истина! Когато горили и опропастявали паметниците на миналото, гърците загубили от страниците на историята много свежи и прекрасни редове, които сега биха ни говорили още по-красноречиво за болното време на Осемнайсто столетие.

4/172.        Това, което гърците – от злоба към българския народ – унищожили, намерили се чужденци да го възстановят. И за това ще разкажем по-нататък. Работата е там, че за цяло едно столетие нашите сведения за живота на Светата Бачковска Обител са погинали, изгаснали като малки въгленчета, които, докато са били живи, сгрявали душите на поробените българи. Затова и толкова малко са сведенията, които имаме за живота на Бачковския манастир през осемнадесетото столетие от въплътяването на Христа Бога. И всичко, което учим, трябва да го учим от нèправославни, а от случайни пътници, минали през тези места! Защото по-страшно от турското робство било фанариотското време, което обезличавало хората като хора, а не като членове на една народност. А народности за тях изобщо не съществували! Всичко било: гърци, които са забравили езика си! Нам сега може и смешно да ни се вижда това, ала тогава то е било действителност. Но нека това, което ние не смогнахме за изучим така, както е, да се открие на други – по-достойни от нас – и те да направят принос в тази книга К о н д и к а. А ние ще разкажем само това, което знаем от писанията на чуждоземци от онова време и може би това ще е полезно.

5/173.        Но не е поразията само в това, което фанариотите направили, когато завладели Светия Манастир. Те продължавали да унищожават всички паметници, сиреч книжовни свидетели за това, че манастирът е бил основан от грузинец, възстановен от българин и – най-важно: че в него достъпът на гърци бил забранен. Така те опропастили много ценности и много богатства на българското книжовно дело погубили. Защото всеки престъпник, за да прикрие първото си престъпление, извършва стотици други. Поради тези именно гръцки деяния е трудно да се разкаже с по-голяма точност и с необходимите за летописната (историографическата) работа подробности. Нека обаче този, който се занимава с летописта на Светата Бачковска Обител, ако намери нови източници за това пусто и празно 18-то столетие от нейния живот, да прелее водите им в тази книга, макар и по-късно, макар и не по реда на годишния кръговрат. Така ще дойде време, когато и това бяло място в книгата на Бачковския манастир – книга за живота и делата му – ще се запълни със светли и богорадостни редове!

6/174.        И така, нека ние съберем онова малко, което чужденците са ни оставили.

7/175.        През 1706 лято Господне великият господар на Франция, могъщият крал Людовик Четиринадесети (а на езика на французите: Люи Катора) наумил да сключи договор за мир и приятелство с агаряните, на които по него време бил султан Ахмед Трети. И изпратил крал Людовик свои верни хора да видят какъв е животът в турското царство и може ли да се постигне сключването на такъв договор. Един от тези верни хора на краля Людовика бил ученият пътешественик и лекар Пол Люкà. Той, като отивал за Цариград, минал през Пловдив, а оттам отишъл и в Бачковския манастир. Когато се върнал в родината си, той описал своето пътуване и го напечатал в книа, озаглавена: „Пътуване на господина Пол Люка, направено по нареждание на Краля, из Гърция, Мала Азия, Македония и Африка.” Книгата излязла на свят в 1712 година в столицата на Франция – Париж.

8/176.        В книгата си Пол Люкà разказва как пристигнал в Пловдив, какви приключения имал и как от този град заминал за Станимака, а оттам за – Бачковския манастир. За Станимака пътешественикът казва, че бил значително градче, заселяно само от християни, че имало 12 църкви, без да се броят параклисите, разпръснати по околните хълмове. В този град Пол Люка бил настанен в страноприемницата на Бачковския манастир. Като престоял известно време там и изучил какво е забележително в града, ученият французин отишъл да разгледа Асеновата крепост. Там го заинтересувал надписът, издълбан в скалата до крепостта и той го преписал или по-точно да се каже прерисувал, защото не разбирал буквите му. Той сам си го признава: „...на една скала намерих надпис, повечето от буквите на който представляваха за мене особено, неизвестно начъртание.” Рисунката на този надпис той отпечатил в книгата си и от нея учените (най-напред руските, а после, когато се освободила България, и българските) [установили], че надписът е направен по заповед на царя Ивана Асеня Втори, когато той възстановил крепостните постройки. Така първи открил и оповестил на света този надпис Пол Люкà.

9/177.        А надписът гласел: „В година 6739, индиктион 4, от Бога въздигнатият на трона цар Асен – цар на българите и гърците, също и на други страни, издигна тази крепост и назначи Алексея севаст.” Но за този надпис ще се говори и по-нататък в тази книга.

10/178.    А ето какво видял Пол Люка, когато посетил Светата Бачковска Обител. Ще го преведем на нашия език точно, както самият той го е записал на французки език и го е отпечатил в книгата си: „На 7 юний 1706 година наех катъри и на три часът след обяд се упътихме по една твърде висока планина. Като вървяхме повече от два часа и половина, ние пристигнахме в един манастир, наричан Бачковски и обитаван от повече от 100 монаси. Около манастира няма други жилища и може да се каже, че бачковските монаси прекарват живота си в пълно уединение, сред скалите. И въпреки това, че са сред дивите скали, те не са диви, а напротив: там най-любезно бива посрещнат всеки пътник и намира много удобства. За гостите са построени особени сгради, поддържани в най-голяма чистота. Храмът и келиите на калугерите са обградени като замък, който се затваря с три твърде здрави врати. В храма аз видях една икона на Света Богородица, за която монасите казват, че била изрисувана от самия Свети Лука... Тази икона се ползува с голяма почит сред християните и привлича множество богомолци в Манастира... Тук има и голяма, богата библиотека с много прекрасни ръкописи, обаче невъзможно е човек да вземе някой от тях. Монасите се възмущават, дори ако им се заговори за продаване на някакъв ръкопис... Покрай манастира се намират и няколко чешми. Впрочем, те са и в самия манастир. Една от тях се отличава с бистрата си вода и с това, че изцелява много недъзи.” Така е написал ученият лекар Пол Люка, чийто живот нам не ни е известен, но чието дело осветлява историята на Светата Бачковска Обител достатъчно ярко, за да разберем какъв е бил в нея животът през онова време. Ясно е, че пак е имало прилив на благоденствие, макар самата тя – Светата обител –  да е била в ръцете на тези, които не би трябвало да се допускат в килиите и в нейния храм: ромеите или гърците. Но божията воля била такава и нам се следва да се повиновим безпрекословно. Защото една е 
и с т и н с к а т а  и непогрешима истина и тя е, че Б о г  н и к о г а  н е  г р е ш и! И така, като престоял един ден в Бачковския манастир, Пол Люка си отпътувал. А неговата книга ни остава до днес, за да можем да надзъртваме в нея и да изваждаме поуки и известия твърде много и твърде ценни.

11/179.        Ала ето, че само четиринайсет години по-късно по тези места минал и друг пътешественик и летописец. Работата била такава: по него време, впрочем малко по-рано, се свършила войната между турците, водени от султана Ахмед Трети и австрийците с император Карл Шести и се сключил мир в града Пожаревац. Поради това през 1719 година Австрия изпратила посолство при турците в Цариград. В посолството бил и някой си Жерард Корнелий Дриш, който като се върнал по-късно в страната си, написал книга за пътуванието до Цариград и обратно. И в двете части на книгата се казва по нещо за Бачковския манастир, но казаното е все невярно и неправилно, та не му е мястото в тази книга. Защото сам Дриш не е ходил в манастира, а научавал за него от случайни хора, с които се срещнал в Пловдив и Станимака.

12/180.    По онова време, както и Дриш пише, мор вилнеел из турското царство. А като преминал морът, новият Иeрусалимски патриарх Светейшият Господин г. Х р и с а н т  Н о т и р а с  тръгнал да обходи християните из цялото царство и да събере помощи за Гроба Господен. На 13 април 1720 лято Господне – а този ден бил Великден – светейшият патриарх Хрисант, придружен от Високопреосвещенния Пловдивски митрополит господин Дамаскин, посетил манастира на Света Богородица Петричка и отслужил божествена литургия. И престоял в манастира три дни, а на Светлата сряда се завърнал в Станимака. А бил този високочтим гост на Светата обител сестрин син и приемник на блаженопочиналия светейши патриарх на Иерусалим – господина Доситея. И патриарх Хрисант, като богомъдрия си вуйчо, оставил бележка върху типика на Манастира, току подир бележката на патриарх Доситей.

13/181.    На това място, колкото и да не ни е желателно, ще трябва да се поотклоним от разказваното, макар да знаем, че всяко отклонение в едно повествование е слабост на повествователя. Но нека тази наша слабост намери поне малко оправдание в това, което вече посочихме: липсата на материални извори за историята на Светата обител през осемнайстото столетие. А ще се отклоним от непосредствения си разказ, за да видим какво е било по него време положението на турската държава и оттам да си обясним какво ще е било това събитие, което в средата на столетието е разстроило манастирското братство и е предизвикало важни последици за целия манастир. И така: турците дошли на Балкана като силен и могъщ военен народ, който като стихия помитал всичко пред себе си, завладявал страни и поробвал народи. В бойния устрем на турците имало нещо и страшно и величаво, защото всичките си победи те добивали само със смелост, храброст и дръзновение, защото редът във войската им бил за пример и показ и най-сетне, защото – по волята Божия – християнските владетели трябвало да бъдат наказани, тъй като до преди нашествието на турците те притеснявали народите си, отдавали се на леност и срамотни развлечения, не се сговаряли помежду си с християнско братолюбие, а сами се преследвали и поразявали във войни, от които само поданиците им страдали и загивали. Ето: такива войскари били турците и без друго бич Божий са били за падналите в грехове и поквара християнски владетели, както е бил на свое време и главатярят на хуните – Атила. Ала като поминало време и Бог чул воплите на поробените народи, а и сами техните владетели изкупили греховете си и със своите наказания станали пример и назидание на останалите още свободни християнски господарства, благоразсъдил Всепромислителят да спре хода на турските орди. А и самите турци се опиянили от своите победи и от гордост забравили Кой им ги е давал. А като безбожни езичници, започнали да богохулствуват, да разсипват християнски светини и да ги сквернят, силом да въвличат в своята богоненавистна скверност християни (както се разказа преди малко) и да правят безчестия, позорящи достойното звание ч е л о в е к. Да се разказва за всички тези техни злодеяния, ние мислим, е излишно, защото те са най-добре познати на нашия български народ, който пет столетия ги е преживявал. Па освен това, те са описани в множество други книги, които нямат такава определена цел, каквато има нашата книга
К о н д и к а на Светата Бачковска Обител. Но да продължим още малко отклонението. Като възвърнал благоволението Си към опомнилите се християнски владетели, Господ Бог започнал да дарява войските им с победи, а турците поразявал. И едно след друго започнали да се струпват бедствията над държавата на агаряните. Докато били стигнали до столицата на Австрийското господарсто, те трябвало да бягат назад, та да загубят дори и Бялград. А и в тези поробени страни, които турците смятали за съвсем сигурни свои владения, народите никак не били робски покорни. Така още от завладяването на българското царство, българският народ започнал да се бунтува за освобождението си от агарянското иго. За 350 години те направили стотина бунтове. Нечестивите мохамедови и дяволови слуги потушавали бунтовете свирепо и жестоко, избивали цели села с жените и децата, преселвали от Анадола най-страшни кръвопийци: кюрди, татари и черкези и ги оставяли да живеят между най-будните българи, уж за да възпират бунтовните вълни, а то – за да грабят, безчестят и убиват злощастните българи. Като постъпвали така, агаряните успели да възпрепятствуват на големите народни въстания, ала неутолима била жаждата на българите за свобода. Те не можели вече да се вдигат на всенародни борби, но бунтовете не затихвали. Излезли из планините смели и яки българи, които преследвали злодеите агаряни, които притеснявали народа, и ги наказвали. И из цяло турско се понесла една нова дума, при чието споменуване българите цъвтели от радост и благодарили Бога, а турците тръпнели и ръмжели с безсилна злоба. Тази дума била: х а й д у т и! Славни мъже били те – верни закрилници на народа и страшно страшилище за агите! Турските властници преследвали хайдутите, заловените измъчвали, а сетне затривали на бесило! Ала те не знаели, безумците, че цветето на свободата расте тъкмо в подножието на бесилките и се пои от кръвта и сълзите на погиналите за свобода и на робите. Погивали хайдути, а хайдушките дружини верни, сговорни растели все повече и повече, докато покрили цялата страна. И народът им пеел песни, разказвал приказки за тях, укривал ги от турските потери, а когато загивали, отслужвал им панихиди, както се следва. Защото за българския народ хайдутите били Божий пратеници, като Самсона и Гедеона, които пазели Израиля от езичниците.

14/182.    Сега пак ще продължим да разказваме летописта на Светата Бачковска Обител, но по-лесно за разбиране ще ни е събитието, което е свързано с нея и което е станало към средината на 18-ото столетие от Рождеството на Христа Спасителя. А това събитие ще предадем като
СКАЗАНИЕ ЗА ДЕЛОТО НА ХАДЖИ ПРИМО ОТ СТАНИМАКА И НА ВСЕПРЕПОДОБНИЯ ИЕРОМОНАХ ГОСПОДИНА ХРИСТОФОРА – ИГУМЕН НА СВЕТАТА БАЧКОВСКА ОБИТЕЛ И КАК ПОРАДИ ТОВА ОБИТЕЛТА СТАНАЛА СТАВРОПИГИЯ НА ЦАРИГРАДСКАТА ФЕНЕРСКА (ГРЪЦКА) ПАТРИАРШИЯ

Когато в чистия и свят манастир на Светата и Пресвета наша Владичица Богородица и присно Дева Мария, наричана Петричка, или Бачковска, поради ликът Й, който по чудесен начин се явил в този манастир, нахълтали гърците и започнали да го владеят, близкият до манастира град Станимака (а той същият в миналото се е наричал Стенимахос), като се свързвал с гръцките монаси, чувал от тях, че българите са народ прост и неук, и че истински християнин е само ромеецът и че онези българи, които приемат да говорят на гръцки и да се смятат гърци, ще са досойни за Светото Кръщение. Така фанариотските монаси лъжели безсрамно и без страх от Бога, а злочестите българи, като гледали на монашеското им одеяние и на духовническия им сан, вярвали и започнали сами да се гърчеят.
Ала имало в града Станимака и българи здрави и непоклатими, които произхождали от стари родове и не само не се срамели от българщината си, а се гордеели с нея. И казвали тези българи: „Срамно е да се отричате от народността си. Не тя ви позори, а вие – родоотстъпници – позорите нея! Гръцкият народ е добър и от Бога благословен, защото е гръцки, а българският е също тъй добър и от Бога благословен, защото е български! Ала гърците са станали народ алчен и лаком и са наумили да погърчат българите, вместо като християни да ги подпомагат в общата бунтовна работа против агаряните езичници и изчадия на дявола! ”Тежко ви на вас, изменници на народа си, на майките и отците си, на прадедовската си българска твърдост и духовна крепкост! Тежко ви! Вас поколенията ще ви заклеймят с Каиновско клеймо, защото убивате не телата, а душите на братята си българи!” Така говорели останалите верни на своя народ граждани на Станимака, които по предание помнели за победите на цар Калояна над латините и за величието на миролюбивия, христолюбивия и благочестивия цар Иван Асен Втори, чийто надпис личал под изградената от него крепост в скалата и будел светли надежди и радостни въжделения за свобода.
Измежду тези, що говорили най-пламенно такива думи, бил и досточтимият станимашки граждани поклонник господин П р и м о. С лошо око го гледали гърците от Бачковския манастир, защото пречел на техните планове и на тяхната „велика идея” („мегали идея”), която била да се възстанови старата Византия от 4-о столетие подир Христа Бога во плоти, от времето на Свети Цар Константина. Но имал и един приятел между монасите този Примо и той бил сам игуменът на манастира – всепреподобният иеромонах Господин Христофор. А и той бил българин, когото гръцките монаси щат-не щат избрали за игумен, защото бил мъдър, кадърен и справедлив и можел да управлява братското монашеско общежитие толкова със сърцето, колкото и с ума си.
По това време най-много зазвучала думата „хайдути”. И Хаджи Примо, чието сърце горяло за българщината, подирил пътища да се опознае с тях, та дори и ятак (укривател) им станал. Кипяла България! Не можел родолюбивият и пламенен хаджи Примо да не кипи със същия кипеж: кипежът на хайдутите. Кому можел да повери своята огнена любов към свободата и своята неутолена жажда за свобода, ако не на изповедника си – господина Христофора? А ето, че и господин Христофор му изповядал на свой ред  болката си, дето България е поробена, когато навред правата вяра Христова тържествувала над мохамеданската гнъсотия.
И се сговорили двамата да съберат хайдушка дружина, та с нея, ако не друго, поне да будят душите на българите и да не ги оставят в тъмнотата на фанариотските заблуди.
Започнал хаджи Примо да събира смели и решителни мъже и да ги подготвя за борба против османлиите. А това се зловидило на станимашките погърчени люде, които немарели за свободата на християните, понеже на тях и под турско иго им било добре. И като подушили какво прави хаджи Примо, обадили го на османлийския каймакамин, а той на мюдюрина във Филибе и го хванали – него, честния служител на род и вяра!
Така го и затрили поганците. Защото той, като имал твърда вяра в Господа Бога и знаел, че не ще би мъката безкрайна, щом с покайни сълзи Му се примоли българският народ, не издал никого и нито дума не казал за тези, които му били помагачи във великото народно дело.
А като научил какво е станало с хаджи Примо, всепреподобният господин Христофор се изпълнил със сила от Бога и – без да го е страх от агаряните – а като си помислил, че му е дълг да запази невредима Светата Бачковска Обител и да не даде прах да падне върху нея, събрал стяжението си и напуснал стените на манастира, без никой да го види и усети. Когато на утринта дошли низами да го дирят, понеже станимашките гърци донесли на властниците, че той бил приятел на хаджи Примо, него вече го нямало!
Изтръпнали братята от манастира, защото около Светата Обител се виели синджири от низами, като усойници около невинно птиче, и не знаели какво да направят. И намерил се един мъдър иеромонах измежду тях – по име иноческо Натанаил – и казал: „Над манастира виси черен облак! Агаряните отдавна са хвърлили око върху него и само чакат как да обсебят имотите и приходите му. А ние, мои братя Во Христе, да избързаме и поискаме помощ от Патриаршията в Цариград, защото без такава помощ ще сме загубени и нашата Света Обител ще се разсипе, та камък върху камък не ще остане от нея. Затова, братя мои, послушайте съвета ми и бързо да пратим вест до Патриаршията и да искаме помощ!”
И думите на иеромонаха Натанаила били угодни на всички братя и като ги изслушали, всички рекли: „Да изпратим!”
Така и сторили. А Фанариотският патриарх, като получил писмото им, побързал да отговори, за да задоволи и своите желания, които отдавна пастрил в сърцето си и които били желания на фанариотите отколе: той написал и изпратил грамота за станалото в манастира и за назначаването на нов игумен – господина Натанаила – като при това поръчал и възложил в длъжност на манастирското братство да признае неговото патриаршеско господаруване над Светата обител.
Така Бачковаката Обител, основана от господина Григория Бакуриани, се превърнала на  в л а д е н и е  на фенерската патриаршия или в  С Т А В Р О П И Г И Я  на гръцкия Патриарх от Цариград. И нямали братята нито сили, нито възможност да се противопоставят на тази патриаршеска заповед, защото поради участието на игумена господина Христофора в делото на хаджи Примо, низамските вериги се още въртели около манастира и чакали само нарежданието на своите военачалници да ударят християнската светиня, просъществувала повече от шест века и половина, от четири страни и да я разсипят до основи. И приели братята да се повинуват на Цариградската патриаршия и да смятат, че са ставропигиален, сиреч зависим направо от патриарха манастир. А това било най-строго възпретено от основоположника на Обителта – господина Григория Бакуриани. Но никой вече нямал и кураж да си спомни за честнейшия и богоприятен устав.
А какво е станало с всепреподобния иеромонах господин Христофор? Къде е забягнал, сподирен от гръцки доноси и агарянски потери? Никой нищо не знае!
Ала навръх Странджа планина, в мъничкото село Звездел и до сега пеят песента за славния хайдушки войвода поп Христофор, който с вярна дружина, борил се с орди душмански, с погански орди ислямски за наща вяра хубава, че наща вяра българска на росен здравец мирише, на здравец и на босилек.
Така пее и възхвалява славния хайдушки войвода – поп Христофор нашата народна песен. Може би именно той е и всепреподобният иеромонах Христофор – игумен на Светата Бачковска Обител, ревностен служител на светата вяра Христова.
Ние не знаем! Но Бог непременно знае истината, защото тя е в Него.

15/183.    Колкото и да било лошо преминаването на Манастира под властта на Цариградския патриарх, понеже с това се унищожавала автономията на манастирското братство, то имало и тази добра страна, че защищавало Светата обител от всякакво турско посегателство върху нейните имоти и придобити открай време права и свободи. А това не било малко нещо през онези тежки и страшни години. И поради това манастирът започнал да се съвзема и да напредва. И сградите манастирски се поправили и затегнали, и приходите се увеличили, и богомолци все повече и повече прииждали от цяла България.

16/184.    И пак започнала оживената книжовна работа на монасите, защото им било обезпечено безбедно живеене и безгрижие за материалните потребности. През лято Божие 1782, индиктион 10, един манастирски брат, чието име е останло скрито за летописта, превел на новогръцки език типика на Григория Бакуриани, ала го превел – според думите на учения католически свещеник Л ю и  П е т ù – много своеволно. А защо така го е превел – това вече от само себе си се разбира. Мигар са могли гърците, които обсебили Манастира, да не прикрият и преиначат волята на неговия основател?

17/185.    В края на века и в началото на новия из Отоманската държава се появили едни страшни разбойници. Отначало те били уж редовна войска, а сетне се превърнали на грабители, които не делили българи от турци и грабили наред. Народът ги нарекъл  к ъ р д ж а л и и , а по-правилно е кърчалии, което ще рече: полски грабители. Разбойници те били и преди, докато били редовна уж войска, а когато султан Селим Трети (в лято Божие 1790) заповядал да предадат оръжието си и да се върнат по селата и градовете си като мирни жители, съвсем се освирепили. Те не само не се покорили на заповедта на султана си, а напротив, започнали да събират в редиците си още по-големи разбойници: бегълци от войската, пропаднали люде – българи и гърци – преследвани за убийства и грабежи, а най-вече помаци от Рупчос и Чепино. И станали тези кърджалии страшилища за мирното население на държавата. Където преминавали те, като че ли бил вилнял мор: не оставал дом не зачернен. Тръпнели от страх и братята от Бачковския манастир, защото кърджалиите, като били най-окаяни злодеи, нямали нито страх от Бога, нито срам от хората. Но нали цариградският патриарх и другите фанариоти били добри приятели, а на места и съюзници с агаряните, издействували от султана позволително
(б е р а т) да се пази Светата обител от въоръжени стражи. И според този берат на манастира се давало право да има два топа. Тогава, като се поправяла оградата на манастира и се изградили две кули над двете му врати, на тях сложили топовете. Така те се пазели от кърджалиите до 1810 лято, когато новият султан Махмуд Хан Втори изпратил редовната си еничарска войска да избие всички кърджалии из Родопите и Балкана. А добре е да се каже, че същият този султан 16 години по-късно заповядал да избият и еничарите.

18/186.    Опасно било да се пътува из страната през кърджалийско време. Тези безсрамници и злодеи не щадили никого. Ала въпреки това, винаги се намирали благочестиви християни, които като се позовавали само на Божията крепка закрила, а тя е и най-крепката! – идвали в Бачковския манастир да се поклонят на Чудотворната Икона на Светата Дева и да Й принесат скъпи дарове. Така на 1803 лято, навярно за храмовия празник на манастира, в него дошли поклонници от Свищов, водени от настоятеля на Бачковската обител в този град. И принесли сребърно ковчеже, дар от златарското сдружение в града (куюмджийския еснаф), в което са запазени частици от светите мощи на светаго великомученика Харалампия. Това ковчеже и до днес е в музея на Манастира.

19/187.    Подир четири години – в лято 1807 – един благочестив християнин, на име П е т ъ р  Р а н а , роден в града Самоков, направил друг скъпоцен дар на Манастира. Той поръчал да изпишат целия манастир заедно с обикалящите го параклиси и изпроводил тази рисунка (зография) в столицата на Австрия – Виена, дето я издълбали на бакърена плоча. От тази плоча в манастира отпечатвали щ а м п и, които поклонниците християни си купували за спомен и благословление от Светата Бачковска Обител. Щампите, които тогава се печатили, сега едва могат да се намерят, но медната плоча също е запазена (както и Свищовското ковчеже) в манастирския музей. А словата върху щампата са били написани на български и гръцки езици.

20/188.    През 1819 лято Божие излязла от печат на гръцки език книгата на свещено-иконом Константин „Пътеводител по пловдивската епархия”. Там се разказва доста за Светата Бачковска Обител, но това, що е най-важното, то са началните думи от това повествование, а именно: „Близо до селото Бачково лежи големият и прочут манастир – ставропигия, посветен в чест на Успението на Света Богородица Петричка.” А то ще рече, че прекръстването на манастира на Името на Светата Троица е било отмахнато. Така е и в грамотата, що гръцкият патриарх издал за назначаването на всепреподобния иеромонах Натанаил игумен на манастира, на мястото на отца Христофора, забягнал поради делото на хаджи Примо. А това ще рече, че гърците сами разобличили лукавите си планове да затрият съвсем делото на достойнейшия ктитор господин Григорий Бакуриани.

21/189.    По същата година, когато излязла от печат книгата на свещено-иконома Константина, през юний месец в Светата обител дошъл високопреосвещенният Пловдивски митрополит Господин г. Паисий и написал в книгата (типика), в който по-рано писали и двамата светейши Иерусалимски патриарси, едно отческо наставление. А сторил това на 28 ден на месеца. А като се съди по това какво е неговото наставление, може да се разбере, че Цариградският патриарх го е бил направил свой пълномощник, за да има кой от негово – патриаршеско – име да следи манастирските работи и най-паче да събира онзи налог, който се следвало да заплащат всички ставропигиални манастири. И види се, през месеца юний, когато настават големите горещини, пловдивският гръцки владика е идвал в Светата Бачковска Обител на летуване. Защото пак по същия месец на лято 1825 дошъл в манастира заместника на Паисия – високопреосвещеният пловдивски митрополит Господин г. Никифор и също се подписал в речената книга.

22/190.    Колкото по-западала турската държава, толкова повече поробените народи усилвали борбите си за освобождение. Честите войни, що Русия водила с османлиите, карали християнските народи с вяра да чакат свободата. И така ставало: след всяка война се освобождавала по една християнска страна: Бесарабия, Влашко и Молдова, Сърбия и Гърция – една след друга си получили освобождаването. Оставала само клета България. Ала българите не губили надежда, че и техният ред ще дойде. И се готвили те и чакали. А колкото се надявали на помощта на великата православна страна Русия, дваж повече се надявали на Божието милосърдие, затова и вярата им растяла и крепнела и даровете им към светите манастири били щедри и големи. Особено тачили всички българи Бачковския Манастир – наравно с Рилския, защото както в Рила витаел духът на Свети Ивана Рилски и будел съзнанието на поклонниците, така и в Бачково светлият дух на Свети Патриарх Евтимий не спирал да внушава на богомолците, че идва денят на свободата. И забогатял Бачковският манастир от приносите на благочестивите християни българи и наченал през 1830 лято на поляната, що била до самия Манастир на север, нов храм и килии на два ката около храма. И се завършила постройката и изографисването ѝ на 15 октомври 1840 лято Божие. Това и сега се чете на надписа от вътрешната страна на вратата на храма: „Изписа се в слава на Пресветата наша Троица и в памет на светия отец наш Николай, при игуменството на божия раб иеромонах Матея от Стара Загора в лято Спасителево 1840, месец октомврий, 15. Изписа се от ръката на смирения зограф Захария Христов от Самоков.” А този Захария Христов, когото и до сега българските живописци много тачат и възхваляват повече под името Захария Зограф, като завършил прекрасната украса на храма, на едно ъгълче изрисувал всепреподобния игумен господина Матея, проигумена, чието име не е записал, и самаго себе си. Година по-късно изографисал предверието на съборния храм под църквата „Св. Архангели”. А тази работа извършил по иждивенията на щедри дарители от села близки и далечни на манастира, а и от частни лица, какъвто пожертвувател бил господин хаджи Иоаникий от Сливен. Пет години по-късно – в лято Божие 1846 били изографисани външните стени на килиите на западното крило на манастира, през игуменствуването на господина иеромонаха Кирила. Зограф бил Алексий Атанасов от Негуш и завършил работата на 22 юлий в речената 1846 година. Подир четири години бил изписан изново възстановеният през 1604 съборен храм „Успение пресветой Богородици”, през игуменствуването на иеромонаха господина хаджи Кирила; и зографията направил майстор Мосхо, одринчанин и я завършил на 19 август в лято 1850 от Рождество Христово. На следното – 1851 лято – Светата Бачковска Обител направила щедро дарение за новоотвореното българско училище в Пловдив. А работата станала така: в Пловдив имало „средоточно е л и н с к о училище”, сиреч „гръцко”, ала гърците по това време се смятали потомци на древните елини, които живели векове преди Рождеството на Христа Бога и били народ учен, мъдър и велик, от когото и до наше време са останали запазени велики дела и в книжовността, и в любомъдрието (философията), и в тънкото изкуство на каменорезците. В това елинско училище младежите изучавали гръцки, турски и френски езици, та някои наши видни българи, като искали и техните деца да изучават турския и френския езици, отправили молба до гръцкия митрополит в Пловдив на 4 април 1850 година и до общината, да се започне изучаването и на български език в елинското училище, та и българчета да се учат там, а като научават чужди езици да не забравят майчиния си. А тъкмо това най-малко било в сгода на фанариота митрополит, както и на гърците и погърчените родоотстъпници българи, които всякак се мъчели думата българин да се изкорени и не чува. Така молбата на родолюбивите българи първенци била отхвърлена. Като били така оскърбени и унизени, те честно и братолюбно се сдумали и отворили чисто българско училище, което назовали на имената на равноапостолните български просветители светите братя Кирила и Методия. За да съберат средства, от които училището да се издържа, неговите създатели и попечители се обърнали на 20 ноември 1851 година към „ученолюбивите и милостиви граждани” за събиране на волни помощи. На тази покана се отзовала и Светата Бачковска Обител и внесла 2 000 гроша. А като се знае, че по онова време ока брашно е струвала 2 пари, ясно е какво богатство е подарил манастирът на б ъ л г а р с к о т о  училище. Но работата е друга: трябва човек да се запита – като знае с каква ненавист гледат гърците на българите – как е могъл манастирът да подари тези пари, с които в Пловдив биха се купили две къщи или четири маази на българско училище? А ето как е станало това. Към Бачковския манастир и неговото богатство протягали отдавна ръка пловдивските гръцки владици; братята се държали здраво и отстоявали автономията (самостоятелността) на своя манастир, но като станало делото на Хаджи Примо и на родолюбивия игумен господин Христофор, та трябвало преко сила да се пази манастирът от турско грабителство и злочинства и братството се обърнало към светейшия цариградски патриарх, този последний, поради собственото си користолюбие, поразил користолюбивите намерения на пловдивските владици и възпретил те да се намесват в манастирските работи, макар да ги направил свои пълномощници. Те били пълномощници само на име и по духовнически сан, но като не им имал вяра за паричните работи, патриархът слагал за проверители на паричните сметки мъже достойни и честни, изпълнени със страх Господен и с чувство за съвестно и добродетелно служене на род и Родина. А такива мъже били първенците българи: бегликчии и джелепи. Като си припомнил патриархът цариградски това, което му било в изгода от  т и п и к а  на честнейшия господин Григорий Бакуриани, а именно параграфът от глава 6-а на типика, в който се казва да не остава манастирът без епитропи, които да проверяват сметките, започнал да назначава епитропи измежду тези джелепи и бегликчии. А те, като полагали клетва, че честно ще извършват работата си, наистина се трудили за преуспяването на манастира и успели да му съберат средства, за да се разцъвти той и да преуспява. Такива българи епитропи били видните търговци и закупчици на султанските данъци: Стоян Теодорович Чалъков, когото наричали още „Голям чорбаджи Стоян”, „Голям чорбаджи Вълко”, то ест братът на споменатия преди – Вълко Тодоров Чалъков, сестриният син на двамината – Салчо Иванов Чомаков, техният пълномощник Петко Доганът и зетят на чорбаджи Стояна – Димитраки Мицура, куцовлах, честен и справедлив човек. За тези неща се научаваме от славните и родолюбиви българи – книжовници и народни труженици Йоаким Груев, Найден Геров, Станислав Доспевски, Константин Муравенов и други. Нека бъде вечна паметта и славата им! И милостно Бог да погледне към тях, заради делата им, изпълнени с горещо родолюбие и честнейша служба. Тези-то епитропи манастирски имали влияние и при избирането на игумени. И като добри българи гледали да биват избирани все българи, като всепреподобния иеромонах господин Матей от Стара Загора, като всепреподобния иеромонах господина Кирила пак от този град и прочие. Поради това и българщината живеела в светия Бачковски манастир, макар мнозинството от монасите да били гърци. Впрочем, и сами гръцките монаси, та и патриката фанариот, разбирали, че е добре да се пази и почита българският народ, защото той давал приходите на манастира.

23/191.    Ето така Бог възвърнал на лицемерите и богоненавистни користолюбци от Фенер за делата им. Те се вмъкнали, както се вмъква скорпия в бедната колиба на дивия човек, в Светата Бачковска Обител, ала Пресправедливият издигнал петà, която да я стъпче: завзели гърците манастира, ала българите се разполагали в него с честно и справедливо служене. Защото Бог не познава народи, а само ч о в е к а, и когато иска да накаже тези, които са забравили човешкото у себе си, издига човек, който да им служи за пример и назидание!

24/192.    Как да Те възхваля, Господи, когато псалмопевецът Давид е бил нищожен пред Твоята Слава? Как да Ти въздам словесно жертвоприношение, когато Ти Сам Си Бог Слово? Какво дело да сторя, за да бъда милосърден, когато Ти, моят създател Си самото милосърдие? Не, Господи! Нямам сили да сторя нищичко, което Ти не Си вече сторил! А бих искал да го сторя, за да изкупя благоволението Ти, да ме пратиш в света, като син на българския народ! И като мисля така, виждам, Боже мой, че само едно нещо не Си искал да направиш Ти: грях не си сътворил! А аз съм потънал в грехове и съм почернял от тях, като въглен, потопен във вода! Приеми греховете ми, Господи, като приношение и молитвите ми за народа, при който Си ме изпратил, защото достоен народ е той, Отче мой Небесен, и много милостив Си бил Ти към мен, щом си ме направил негов син! Благодаря Те, Предвечний и Всевечний, а да Те възвеличая съм немощен и слаб. Прости ми!

25/193.    И прославили се българите дори в заграбения от гърците манастир на Светата Дева, наричана Петричка или Бачковска поради Чудотворната Й Икона. И направил Бог чудеса, каквито само Той може да направи, за да се утвърди това време, в което Бог благоволил към българите. Нека Бог не даде край на Своето благоволение, за да пребъдат българите до века на вековете! Сега да разкажем за две от чудесата, защото ако се опитаме да разкажем всичките, не ще ни постигне хартия, дори ако тя би била, колкото цялата земя, нито мастило, дори ако то би било, колкото земните океани – както казва евангелистът.
ПРЕДАНИЕ ЗА ЧУДОТО, КОЕТО СТАНАЛО ПО ЗАСТЪПНИЧЕСТВОТО НА НАШАТА МАЙКА – ПРЕСВЕТАТА ДЕВА МАРИЯ, БЕЗБОЛЕЗНЕНО РОДИЛА ГОСПОДА БОГА ИИСУСА ХРИСТА, БОГ СЛОВО – КАТО СЕ СПАСИЛО ЧАДОТО НА БЕДНАТА ВДОВИЦА, В МЯСТОТО, НАРИЧАНО „КЛЕТКА” (КЛОВИОН) ПРИ БАЧКОВСКИЯ МАНАСТИР
Имало по времето, когато на агарянското царство бил господар Махмуд Хан, една вдовица от селото Югово, щерка на тия, които се прикривали в планината, когато турците насилствено потурчвали българите из Рупчос, която от млада останала зачернена, защото Бог прибрал съпруга ѝ. Едничка радост ѝ бил нейният син, когото тя добила, след като останала без стопанин. От два месеца била тя вдовица, като се родил синът ѝ. Над него треперела клетата жена и за него се молила на Божията Майка да ѝ го пази и закриля. Ала като поминало време и детето ѝ поотраснало, та станало на 5 години, изведнъж го постигнало зло: заболяло детето и изсъхнало като пречупена клонка. И нито дума не можело да рече.
Помръкнала бедната майка и черната ѝ забрадка, що преди това ѝ тежала като черен облак, започнала да ѝ тежи като куршум. И тъй като била благочестива жена и изпълнена със страх Господен, не похулила Бога, а само Го молила да ѝ прибере чадото, за да не страда и то, и тя – дважд по-тежко – с него. А веднъж, като отишла на служба в Светата Бачковска Обител и коленичила пред Божията Майка, пак така повторила молбата си. По този час на деня тя била самичка в църквата и гласно се молила. Затова и гласно чула иконата да ѝ говори и казва: „Защо молиш Бога за най-лошото? Защо искаш смъртта на детето, на което чрез тебе Бог е дал живот?” – „Защото, Богородице Дево, – проплакала майката, – не е живот неговото, а само клето тегло и наказание, а за мене – зъби на отровна змия! Затова греша така, като моля Бога за смъртта му! Прости ми, Майко Божия, и измоли и за него и за мене прошка от Спасителя!”
Така казала жената и заплакала. А Тази, Която е по-честна от херувимите и по-славна от серафимите, благоволила пак да ѝ рече: „Не бой се, жено, а моли Бога за здравето на детето! И утре отнеси малкото на Кловията, за да получиш награда за благочестието си!”
На другия ден била Света Неделя и многома от поклонниците след светата божествена литургия се отправили към Кловията, да се помолят и там. С тях тръгнала и вдовицата от Югово, а детето си носила на ръце. Тежало ѝ, защото било вече отраснало пет-годишно дете, но тя го носила, без да въздъхне! Защото не е достойна майка тази, която не може да носи сама болното си дете. Имало добри и милостиви хора, които искали да ѝ помогнат, а тя отказвала и думала: „За нищожен труд аз искам от Бога всемилостив такава велика доброта! Как бих могла да повдигна очите си към Неговите небеса, ако избягам от този труд?! Оставете ме да нося детето си – болното си дете! То е много по-леко от мъката, която години вече нося!”
И така, отнесла го жената на Кловията, а понеже свещеникът ѝ казал, че не бива да влиза с него в църква, защото е болно и може поради болестта си да попречи на богослужението, тя го оставила вън на едно китено халище, докато се помоли. При болното момченце останали други две деца – две девойчета по-големки от него – да го наглеждат и разсейват в болестта му.
Както слушала светата литургия и сама се молила, изведнъж бедната вдовица писнала и изтърчала вън. Защото едното девойче дошло и ѝ казало, че детето ѝ паднало от скалата.
Като излезла вън и погледнала към пропастта под скалата, на която била оставила детето си, тя го видяла, че седи и играе с други деца. И си помислила: „Ох, милото ми детенце! То е умряло и сега си играе с ангелчетата Божии, а на мен ми се струва, че веждам това!”
Затичала жената по стълбите надолу, а като слязла на полянката, останала като закована: не било умряло детето ѝ, а напротив: скочило на нозете си и отърчало към нея с протегнати ръчички и завикало: „Мамо, една добра жена ме сне тука да си поиграя с нейните деца! Една много добра жена! И тя стоеше там, докато ние си играехме!” И посочило към скалата, на която била намерена преди векове чудотворната Икона. Здраво, невредимо било детето и ходило и приказвало, макар че от цели две години не било се помръдвало от мястото си и не било продумвало дума!
Като видяла това нещо жената, паднала на колене, а с нея и всички богомолци, които били на това място и с очите си видели чудото от Бога. И възхвалили Господа и прославили милосърдието на Божията Майка, застъпница наша пред Престола на Всеподателя. 

А за другото чудо ще разкажем

СКАЗАНИЕ ЗА ДИВНОТО И ОТ БОГА ИЗПРАТЕНО ИЗЦЕЛЕНИЕ НА ЕДНО АГАРЯНСКО ДЕТЕ, ЗА ДА СЕ ВЪЗВЕЛИЧИ БОЖИЯТА СЛАВА, НА КОЯТО НЯМА РАВНА

Имало през дните на благоразумния и добродетелен сарацински (агарянски) султан Абдул Меджид, който обдарил поданиците си християни с милости, като издал два фермана Хат-и-шериф и Хат-и-хумаюн, един турски първенец Емин бей. Богат и знатен бил този човек и имал големи чифлици в Пловдивско и Одринско.
Противно на агарянския обичай, Емин бей имал само една жена, от която му се добило едно момченце. Обичал той семейството си и залягал за неговото благоденствие, докато не се случило едно нещастие: като станало на около седем години, момченцето му се поболяло и се схванало, та не можело ни крак, ни ръка да подвижи.
Изпотрошил много пари Емин Бей по лекари и врачки, ала никой не можел да помогне на злочестото дете. Денонощно плачела клетата майка, но от това на детето сякаш ставало все по-зле и по-зле.
Когато заболяло детето, Еминбейовото семейство живеело в чифлика при селото Катърлий, което е близо до града Станимака. И там проживели две години след заболяването. И като гледал мъките на чадото си и сълзите на жена си, беят се отчаял много и си помислил: „Навярно жена ми е грешна, затова детето ми така се разболя!” И намразил той жена си толкова, колкото по-рано я обичал. Напразно майка му, която била мъдра и добродетелна жена, го укорявала. Той не искал нищо да чуе и една вечер се дигнал, та отишъл в одринския си чифлик.
А останала нещастната му жена с болното си момченце и със свекърва си. А тя била достойна Жена като Ноемин и на снаха си гледала като на Рут. И винаги я тешила: „Не плачи, невясто! Бог е милостив и ще направи злото на добро! Тогава и Емин бей ще се върне и ще се срами за това, което сега прави!”
Имало в същото село една българка, робиня на бея, която била много набожна и благочестива жена. Обичала я майката на Емин бей и често ѝ изплаквала мъката си. А една нощ, на съне, явила се на тази българка Света Богородица и ѝ казала: ”Кажи на
Еминбейовата ханъма да отнесе детето си в Бачковския манастир, за да оздравее!” „Не смея да ѝ кажа, Майко Божия, защото тя е туркиня. Ако ѝ реча такова нещо, може да заповяда да ме убият!” А образът на Светата Дева изчезнал. Но на другата вечер се явил пак и пак същото казал. Така станало и на третата вечер и селянката не посмяла да се противи повече. Отишла тя при майката на Емин бея и ѝ разказала всичко, па на края ѝ казала: „Това ми е заповядано, това ти казвам. А ти, като не вярваш на нашия Бог, ако щеш поръчай на слугите си жива да ме изгорят!” Но старата туркиня, както вече се каза, била мъдра и добродетелна жена, та като чула всичко, станала и се поклонила до земи към Изток и възхвалила Божията Майка. И казала на българката: „Понеже не знаем вашия закон и за да не прегрешим нещо пред тази дивна и прославена Светица, ти ще дойдеш с нас да ни учиш, какво да правим!”
Тръгнали трите жени и болното момченце и отишли в светия Бачковски манастир. Запалили свещи пред Чудотворната икона на Света Богородица и на колене ѝ се помолили за здравето на детето. Вечерта останали да нощуват там. И на българката пак се открила в съне Света Богородица и ѝ рекла: „Отнесете детето на Кловията, изкъпете го в аязмото и то ще оздравее!” Като станали сутринта, жената разказала съновидението си и трите тръгнали за Кловията, а слугите на ханъмите носели на носилка болното дете.
На Кловията имало свещеник иеромонах и той отслужил службите, които се следват за такива случаи. Сетне изкъпали детето в аязмото и като го облекли, искали пак да го положат на носилката. Но то се възпротивило и тръгнало самичко. Смаяни от това невиждано чудо, всички които били там, заплакали от радост и умиление и възхвалявали Господа Бога и Светата Пречиста и Преблагословена Славна Владичица наша и Присно Дева Мария, която за да изсуши едни чисти майчини сълзи, помогнала и на агарянското дете и го оздравила.
Когато ставало това чудо и всички в селото на Емин бей – Катърлий – се радвали и веселили, защото откак се върнали в селото си жените и детето, то започнало да крепне и от ден на ден да расте, като гъба след дъжд, Емин бей се решил да се върне, като си казвал: „Навярно синът ми е вече умрял и няма да гледам страданията му. А кой знае? Може отново сърцето ми да се прилепи към неговата майка!” И тръгнал да се връща.
А преди още да влезе в село видял двама конници: единият бил младо десет- годишно момченце, а другият – слуга от чифлика. И момченцето карало коня по-живо и по-смело. Като го наближили конниците, Емин бей разбрал, че момченцето е неговият болен син. И много се възрадвал.
В село той научил от жена си и майка си за чудото, което се случило с неговото дете и като поискал да се отблагодари на Майката Спасителева, подарил целия си чифлик на Светата Бачковска Обител за вечни времена, а сам той, като взел майка си, жена си и оздравелия си син, отпътувал в Одринския си чифлик.
А имотът, който Емин бей подарил на манастира и сега е манастирско стяжение. Само Еминбейовото село не се нарича вече Катърлий, а Б о я н ц и.


26/194.    Богатеел и непрестанно се разцъвтявал Бачковският манастир до средината на столетието и малко по-късно. И се направили много подобрения, украси, нови строежи, както-що се описа. Направил се и голям каменен мост с четири свода на реката Асеница. Изработил го майстор Васил Димов от село Югово със сто души зидари, все негови съселяни. И го строил две години: 1866 – 1867. А манастирът иждивил за постройката 300.000 гроша. Нямало друг такъв мост в целите Родопи: осемдесет и три метра дълъг и осемнайсет метра висок; а ширината му била пет метра.
А този майстор Васил, макар да бил неук човек, имал голяма дарба от Бога и много великолепни постройки направил. Построил той и първият християнски храм в Родопите, откак била паднала България под агарянско иго. И го издигнал тъкмо в средината на помаклъка: в селото Устово, където е и до днес радост и благолепие за християните.

27/195.    Така вървели манастирските работи, докато за тях се грижили българи игумени и българи епитропи, които с честност и страх Господен събирали доходите и ни аспра от тях не разпилявали напусто. Но по това време борбата, която българският народ водил против духовното иго, що му налагали фанариотите, и за да добие самоглавство (автокефалия) за своята Православна Народна Българска Църква – се разпалила твърде много, като огън, който колкото по-дълго се таи, толкова по-силно и яростно избухва. Пловдивските фанариоти и родоизменници – погърчени българи, започнали с по-друго око да гледат на Бачковския манастир и на неговите богатства. А и тяхната „велика идея” да възстановят Византийската империя, каквато била по времето на от Бога благословения Свети Цар Константин, не ги напускала. Тези болни от гордост и самообожаване люде правили-стрували и успели да прогонят от манастира достопочтените български епитропи. А и случаят им помогнал: починал всепреподобният иеромонах хаджи Кирил, а малко след него и епитропът Салчо Чомаков. Патриархът от Цариград назначил за игумен иеромонаха Кирил – човек, който бил за срам и укор между всички хора и в манастира, и в Станимака, и в Пловдив, а за епитроп – Михалаки Гюмюшгердан. Зетят на честнейшия в делата си господин Голям чорбаджи Стоян Чалъков – Димитрика Мицура, като разбрал, какъв е съепитропът, за да не опетни ни своето, ни тъстовото си име, отказал се от епитропството. А патриархът – Григорий Шести – вместо да разучи каква е работата и да види, че манастирските дела ще тръгнат назад с Гюмюшгерданите, назначил за втори епитроп брата на Михалаки – Георгий. Това се случило в лято Божие 1862.

28/196.     Гюмюшгерданите били богати хора, ала богатството им ги правило не благородни и благодарни Богу, а напротив, алчни и сребролюбиви. Колкото повече имали, толкова повече лакоми ставали. И като поели епитропството, съюзили се с игумена – тогова безсъвестника Кирила – и започнали заедно да грабят манастирските блага. Това го казва и доказва достойният, честен и доблестен книжовник от онова време господин Константин Муравенов, който го е и написал – черно на бяло – в писмо до високоблагородния и просветен български родолюбец и народен деец господин Найден Геров. Но излишно е в тази кратка летопис надълго да предаваме самите думи на Муравенова, а ще съобщим най-важното. Ето, тука ще кажем, че лично Димитрика Мицура казал Муравенову, когато напускал манастирското епитропствуване, че в съкровищницата на Светата обител имало четиристотин хиляди гроша сухи пари. А година по-късно нямало ни грош. Та и свещеническото училище, което се открило при Манастира, нямало средства да се издържа и само като просъществувало една година, било затворено. А като видял какво разграбване става на манастирските съкровища, патриархът сменил игумена Кирила с иеромонаха Отца хаджи Гавриила – мъж честен и добродетелен, по народност българин. Но за тези събития, които станали с назначаването на отца хаджи Гавриила за игумен, ще поговорим по-нататък. 

29/197.    На 28 ден на февруария месец 1870 лято Господне, подир повече от половинвековна борба, турският султан Абдул Азис подписал ферман за създаването на самоглавна българска църква, сиреч за създаването на Светата Българска Екзархия. Това велико историческо събитие, колкото възрадвало българите, толкова увеличило яда и гнева на фанариотите и на погърчените българи. Особено това се видяло в Пловдив и Станимака, където имало заселени и много гърци, а още повече били погърчените. Тука между българите екзархисти и фанариотите не минавало ден да не станат крамоли и сбивания. А когато така е било в градовете, които били най-близко до Бачковския Манастир, така станало и в самия манастир. Епитропите – Гюмюшгердани и новоназначеният епирски грък, преселен в Пловдив – Евстатий Джирон, не само не следили за паричните и стопански дела на Светата обител, а напротив с грабежите си сами ги обърквали. А третият епитроп, реченият Джирон, макар чистокръвен грък, а не гъркоман и лангерà, като Гюмюшите, които били от арнаутски корен, като гледал какви безчинства и престъпления правят съслуживците му, не изтърпял безсрамните им постъпки и напуснал епитропската си служба. Гюмюшгердановци това и чакали! Те направили всякакви непростими и скверни работи, за да отстранят от длъжността му игумена отца хаджи Гавриила и да сложат на негово място ортака им в грабежите – махнатия веднъж игумен – Кирил. Дядо Гавриила изпратили в метоха в Станимака и му запретили строго да не се явява в манастира никога. Прогонили и разпилели и другите почтени и добродетелни братя монаси и така сложили ръка върху целия манастир. Четиритестотин хиляди гроша били изчезнали, манастирски земи били завладени от Гюмюшевци и други видни гърци от Пловдив и Станимака и така нататък, и така нататък!     Тъжно и грозно било на хората да гледат на какво е заприличал манастирът, който толкова столетия пръскал светлината на Христовата Вяра и примера на Благочестието! Защото не били само грабежите на материалните стяжения на манастира, а душевните ограбления, които игумен и епитропи направили между монасите със своите безчестни постъпки, откак честнейшият и благороднейший господин Салчо Чомаков се представил и поради това епитропството минало в ръцете на гудùли и лангерù.

30/198.    Какво злодеяние направили гърците само за десет години на Светата Бачковска Обител личи от това, що е написал за нея ученият французки пътешественик Албер Дюмон, който я посетил към 1870 година, ала не се знае точно кога. Ето що е написано в неговата книга: „Единственият със значение манастир днес е Бачковският; забележителен в него е само храмът му. Килиите, приемният салон и трапезарията са кочини, пред които аз предпочитам най-бедната българска колиба; калугерите или според етимологическата наука: „добрите старци” са груби, колкото и селяните, без обаче да имат селското добродушие и простота. Това, което премахва досадата от гостуването при такива хора, е хубавата стенопис на храма... Сегашните монаси съвсем малко приличат на онези, които от почит към старинната мъдрост са поставили в стенописта Сократ и Аристотел редом с мъчениците за Христовата Вяра... Да наречеш тези монаси невежи, ще е една похвала за тях! И измежду тези имено монаси се избират епископите и архиепископите, на които българите вече не искат да се подчиняват.” За щастие, французкият пътешественик не е могъл да научи всичките онези срамни неща, които ставали в манастира, така както ги е разказал в ръкописната си книга Константин Муравенов. И ние не знаем да ги преповторим ли и няма ли с това да оскърбим Пресветата Богородица, закрилница на Обителта, а от друга страна да сътворим – без да искаме – съблазън за младите и неукрепнали духом. Струва ни се, че най-добре ще е �а кажем само, какво развратът и покварата били такива, че нито един честен човек не е можел да ги понася! А защо е станало така – никой не би могъл да отговори! Ала типикът на основоположника на манастира господина Григория бил потънал в праха на греха и позорните деяния и тъкмо това, което той запрещавал под най-строга заповед и заклеване, станало „нов типик” на фанариотите, заграбили Светата Бачковска Обител. В манастира обитавали малолетни деца и жени с лоши нрави; първите били уж послушници, а вторите „слугували” на монасите... Грозота и срамотия!

31/199.    Всички заграбвали манастирски имоти, като се почне от пловдивския гръцки митрополит, та се стигне до послушниците. Наемали те манастирски земи уж да ги обработват, а ги препродавали на мирски лица от Станимака или Пловдив. От огромното поземлено богатство, с което разполагала Светата обител, се късали непрекъснато части, а срещу това владиката и приближените му монаси си купували къщи, лозя и градини, събирали кюлчета злато и скъпи камъни, прекарвали в разгул и безделие. Когато някой честен монах, бил той грък или погърчен българин, като виждал какво се върши, възроптаел и повдигал глас, игуменът го прогонвал или владиката го прокълнавал и афоресвал. Та това накарало и малкото честни и почтени монаси да мълчат и да се правят, че не виждат.

32/200.    Но нима всички тези нещастни разхитители на Светата Бачковска Обител не са били безумци, като са забравяли, че има Един, Който е Всевиждащ?



- о О о -








Ч а с т   т р е т а
С   НА М И   Б О Г  !

1/201. Бог е отредил на човека да се храни и да утолява жаждата си, за да живее. И предопределил му е Бог да бъде свободен и никой да не му бъде господар, освен Той, Самият Стопанин на живота и на всичко видимо и невидимо. А лукавият съблазнил човека и го повел по мрачните пътеки на греха и скверностите, които гневят Божия взор. И Бог тогава отвръщал взора Си от съблазнените люде и ги наказвал, докато те осъзнаят сладостта на свободата и премалеят от жажда за нея, та с покайни сълзи се отрекат от властта на Сатаната и призоват Божието милосърдие и Всемогъщата Му помощ. Така осъзнали сладостта на свободата българите, още като я загубили – заради греховете си – и така возопили към Божието Милосърдие. Ала гневът Господен бил възпламнал към българския народ с всичката си сила и строгостта божия ги наказвала дълги години, за да ги пречисти от греховете и да ги закали в огъня на изпитанието, та когато излязат из него, да бъдат достойно обдарени със сладостта на прошката. Четиристотин и осемдесет години носили българите на шиите си тежкото и страшно иго агарянско. Някои силом, или от страх пред смъртта, или от жажда за земни доволства и радости се отрекли от Светото Православие и приели Мохамедовите заблуждения, та станали родоотстъпници-помаци. Други, съблазнени от фанариотски коварства и злодумия, се отрекли от народа си и се считали гърци. Трети изпаднали в мъка и отчаяние и като не виждали правия път към Светлината на Живота, отдали се на срамните ереси на павликяните, католиците и протестантите и преминали към техните лъжеучения и лъжецъркви.  Но останалите, а те били най-многото, те били целият български народ, пазели прародителските завети, пастрели като живи кандилца в сърцата си светлите слова на Свети Патриарха Евтимия и очаквали Бог да им изпрати избавление от отоманското робуване, както изпратил на власи, молдовани, сърби и гърци. Не стихвали молитвите на българите към Всеподателя: да утоли жаждата им за свобода! Но не били българите от ония злощастници, които очакват Бог да им изпроводи благодатта Си, без сами да сторят нещо, за да я добият. Напротив, освен молитвеното си усърдие, българският народ целиком се борил против агаряните, както и колкото може. Мъдри български първенци се обръщали непрестанно с писма и прошения до великия владетел на най-голямата славянска страна – Русь Православная – и искали помощта му; славни български юнаци излизали в Балкана и съставлявали хайдушки дружини... Други пък – тежки търговци и занаятчии, слагали до грош стяженията си пред народната воля за свобода и се борили против второто иго, що народът ни мъкнел: игото на фанариотите.

2/202. А когато борбата против фанариотите с Божия помощ успяла и Светата Българска Народна Православна Църква добила своето самоглавство, тогава българите се стегнали да отмахнат и останалото – държавното иго – що им тегнело. И на място на думата хайдути, из цяло българско се понесла нова дума:
к о м и т и! Тези смели и дръзновени хора били членове на тайното общество: Български централен революционен комитет, който се образувал във Влашко, а пратил най-достойните си представители в поробената Родина, за да будят народа за свобода. Комитите имали една кличка и един завет. Кличката им била: „С нами Бог!”, заветът : „Свобода или смърт”.

3/203. Много са книгите, които нашироко пишат за комитета и за комитите, а няма и българин да не знае имената на най-великите от тези синове на България, та тука няма защо да ги повтаряме тези неща. А ще кажем само това, що се е случило най-близо до Светата Бачковска Обител през лято Господне 1876.

4/204. Като подготвили хората от цялата поробена Родина за въстание, комитите го обявили на 20 априлий 1876 година. Вдигнали се селата от Средна Гора и Родопите и започнали люти битки със султанските войници. А към войниците се присъединили турците, които били заселени между българите, и потурнаците от Рупчос и Чепино: те направили втора турска войска, която се назовавала  б а ш и б о з у к  , или же: луди глави. Като лъвове се биели славните въстаници, ала турците били по-многобройни и с по-добро оръжие, та накрая победили и разгромили въстанието. Тогава се почнало най-страшното: башибозукът влязъл във въстаналите села и започнал да избива невинни люде: старци, жени, деца... Обезлюдили тези звярове цели села и градчета: Перущица, Батак, Брацигово, Клисура, Сопот, Панагюрище, Мечка, Поибрене и още, и още!... Пропищяля България! Пламнали въстаналите села! Огнени езици се вдигнали до небеси. Вечер, на тъмното небе се откроявал огнен кръст, а под него огнен полумесец. И мъдрите люде тълкували: „Кръстът ще победи полумесеца!”

5/205. И знаело се, че така ще бъде! Защото за свободата на християните трябвало полумесецът да бъде победен и да възсияе Кръстът Господен! Затова и въстаналите, както в древне цар Константин – светий и равноапостолний – сложил на знамената си кличката „Сим победиши!”, така и на комитите кличката била „С нами Бог!” – понеже Бог е винаги на страната на тези, които се борят за Свобода! А много е окървавена свободата! Само кървав курбан иска тя, за да засияе над жаждащите я народи! Като кървав курбан погинали клетите старци, жени и деца на селата, що изброихме, и на много и много села и градища, които не смогнахме да назовем, ала Свободата заблестяла на българските небеса. Възроптали против агарянските зверства всички честни и добродетелни люде по цяла Европа: в Английското царство-господарство (на което виден управник и най-главен бил иудеинът Дизраели, прекръстен от самата английска господарка: Биконсфилд) се възмутили от кръвнината и сечта мнозина благородни англичани. Дошъл в Родопите и сам английският вестникар Макгахан, който с потресающи слова описал ужасите, вършени от башибозука. Тогава благородният англичанин л о р д   Г л а д с т о н , застанал начело на тези, които били против враговете на българския народ и приятели на турците, чийто водач бил този Биконсфилд-Дизраели, и направил неговото правителство да падне. И дошло на власт правителство на българските приятели, начело на което застанал самият той – Гладстон. Във Франция пък великият книжовник и човеколюбец Виктор Юго държал такава реч във Французкото народно събрание (парламент) за ужасите, що се извършили в България, че всички народни представители плакали. В православна и християнска Русия книжовниците: Аксаков, Полонски и Достоевски написали потресни стихове и статии за кървавите потоци, които заливали нашата страна. Изпълнили се тогава с мъка и състрадания благородните сърца на русите и другите народности на огромната Руска държава и се дигнали всички като един човек, за да се борят за избавлението на братята българи от турското иго. Така възпламнала руско-турската война. А към русите се присъединили и румъните (сиреч власи и молдовани), та и те проляли кръв за свободата на българите.

6/206. Така изгряла след 482 години свободата над България. Запалили нейния светлик братолюбивите и богуприятни християнски сърца на погиналите за нея руси и румъни. И палили тази светлина от Свищов, през Плевен, Търново, Шипка, Шейново, Стара Загора, Джуранлий – до Сан-Стефано. България била свободна: ликувал народът и славословил Бога Спасителя, Непобедимия и Всепобеждаващия, Силния и Милостив Господ Бог! Да бъде вечна Славата Му!

7/207. Ала се зловидило на западните държави нашето освобождение. И събрали се техните управници в града Берлин – столица на немското царство – та разделили свободната България, която се наричала „Сан-Стефанска”, на две: едната половина – отвъд Балкана и Софиянско – станала Княжество България, а другата половина останала наполовина под турско робство и се назовала „Източна Румелия”. Това станало на 1 юлий 1878 година. Светата Бачковска Обител, тази всеславна светиня на целокупния български народ, останала да радва само една част от българите. Но и те не можели да ѝ се радват, защото била в ръцете на гърците-фанариоти. А това станало такава жива рана в сърцата на българите и от двете страни на срамната граница, що деляла брат от брата и син от майка, че отравяла дните им. Намерили се честни патриоти и от Княжеството, и от Източна Румелия, подготвили и народа и на 6 септемврий 1885 година обявили съединяването на двете половини на Отечеството. Скръбно било, че никой, дори сами турците, не се противили на Съединението, а само на славяните сърби се зловидило това и се хвърлили срещу България. Но тази сръбско-българска война се свършила бързо и България останала съединена. Но Светата Бачковска Обител пак останала в ръцете на фанариотите гърци, защото още когато през лято 1870 султанът подписал фермана за създаването на Българската Света Екзархия, в него се казвало подчертано, че Бачковският Ставропигиален Манастир оставал под властта на Цариградската Фенерска Патриаршия, която ще го управлява. А как го управлявала тя и нейните пълномощници – вече надълго и широко разказахме. И тези грабителства и опропастявания на манастира, за които вече се разказа, ставали в турско време, преди освобождението на България и преди обединението на двете ѝ части. Но какво предстояло да бъде това фанариотско управление тепърва – ще се види от това, което ще разкажем оттук насетне, макар за честта на християнското духовно служение да бъдем принудени да прескачаме много неща и много безсрамия да премълчаваме, понеже Всесправедливият Съдник вече отдавна е въздал казън на провинилите се. А никой не е по-голям от Бога, та да притуря към наказанията, които налага Той!

8/208. На своето си място ние сравнихме Светата Бачковска Обител с гранитен остров сред беснеещото бурно море на живота. И такъв е бил той векове – от създаването си, когато сам създателят му, измореният от бранни премеждия и царски почести Велик Доместик на Запада и Севастократор Господин Григорий Бакуриани поискал да направи от него тихо пристанище и духовно прибежище за дирещите покой и мир, за бягащите от суетливите радости и щения на градския живот. И такова прибежище, такова пристанище, такъв душеспасителен остров бил Бачковският манастир през толкова дълги векове, през най-черни години на иго агарянско! Остров, на който намирали прибежище и облекчение всички българи. Защото Господ Бог милостиво бдял над него и светликът на Светата Богородица Дева го превръщал на огромен фар по пътя към Живота вечен!

9/209. Ала нека да си представим, че непрестанните бури на житейското море изхвърлили веднъж на брега на благословения остров – не повече, само две усойници и две ехидни. Много ли време трябва, за да се размножат отровните и прокълнати гадове и да изпълнят целия остров със страх и трепет, да го направят място, на което дори давещите се да не посмеят да изплуват? Прости ми, Пресвята и Пренепорочна Майко Богородице, че си позволявам да сравня твоя чист манастир, твоето свято местоживелище с такъв ужас и грозота. Ала истина е, че Бог за нашите грехове е дозволил да се заселят в манастира фанариоти-българоненавистници и алчни сребролюбци. И да започнат да грабят манастирските стяжения, за да отблъснат от Тебе, Майко Закрилнице, благочестивите поклонници и богомолци. Но българският народ – въпреки горестта и недоволството си, като гледал какво става с принасяните Ти дарове, постоянно прииждал под Твоята благодатна сянка, за да дири Твоето застъпничество пред Спасителя – Господа нашего Иисуса Христа. Слава Тебе, Богородице Дево, слава Тебе!

- о О о -