ДЯЛ ТРЕТИ

Част първа

В ЛОНОТО НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА СВЕТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА

Глава първа: Последно изпитание

1/210. Кагато си свалили от шиите фанариотското иго и духовно се повиновили на Светата ни Екзархия, българите били радостни и доволни, а гърците кипели от недоволство, защото Бог не им дозволил да погърчат българския народ и да го погубят. И цариградският патриарх не признал Екзархията, та дори Блажения Екзарх Антим и неговите първи съдейци – българските митрополити – прокълнал и отдал на анатема вечна и геена огненая. Ала българите не се побояли от тази фанариотска клетва, тъй като всеки вярващ в Господа Иисуса Христа знае, че Справедливият Бог строго наказва тези, които несправедливо наказват! Според султанския ферман били разпределени българските епархии и изпратени митрополитите. А и патриархът и той изпратил свои гръцки митрополити, та се случило и това невиждано и нечувано нещо: в една епархия да има по двама православни владици. Така било и в Пловдив: имало си български митрополит и фанариот.

2/211. По времето на Освобождението гръцки владика в Пловдив бил Н е о ф и т, с когото се и наченали грабежите в Светата Бачковска Обител. А подир него, от ноемврий месец лято Господне 1880 за пловдивски митрополит дошъл Г р и г о р и й. Този недостоен за сана си човек направил такива щети на манастира, каквито не били правени ни от турците, ни от кърджалиите. Обичал Григорий да хули българите и да ги нарича варвари, ала по делата си надминал не варварите, а и най-окаяните разбойници, които вилнеели по керванските пътища на Аравийската пустиня и ограбвали пътниите. Като заел митрополитската катедра, Григорий се явил и в Бачковския манастир като пълномощник на Патриарха. И с явяването си се заловил да „управя” манастирските работи: уволнил игумена х. Костандий поради старост, а назначил на негово място иеромонах хаджи Иеремия, който бил и по-стар, па още и сляп. Сам владиката се назначил и за писмоводител, и за епитроп, и за домакин, и за всичко... Не ще постигне книга, ако се изброява всичкото зло, което той извършил, но стига да се каже и малко нещо, та да се разбере: само за четири години, колкото време бил пловдивски владика, той, след като давал на братството манастирско около 2.000 гроша годишно, за да се изхранва, останалите приходи слагал в джоба си; винил братята в разни простъпки и им вземал пари, „за да замаже, уж, работата” и „да не ги предава на властите”; продал манастирските бакърени съдове 6.000 стари оки, по 16 гроша оката и всичко вземал за себе си; от манастирското стопанство в селото Катърлий (Боянци), което благодарният на Божията Майка т у р ч и н Емин бей подарил, х р и с т и я н и н ъ т (нека ми прости Бог, дето споменувам за този човек такава дума!) продал 140 глави едър добитък, 800 овце и 600 агнета. Но и това не е най-страшното от злодеянията на Григорий! Извършил той такова светотатство, на каквото дори не всеки злодей е способен: извадил из манастирската библиотека ценни и скъпоценни книги и ръкописи, писани от българи и ги изгорил; задигнал ковчега, в който се пазили всички манастирски хрисовули и тапии (актове) за земите и имотите; и най-сетне: задигнал манастирския типик, писан от самаго основателя на манастира – господина Григория Бакуриани. Дали и тази велика книга е поразил, или пък я предал на Фенерската патриаршия – и до ден днешен не се знае!

3/212. Проплакало всичко живо в манастира от делата на Григория, та дори и някои пловдивски и станимашки гърци и те се изплашили от това, що този вършил, та като разбрали, че със съвети не ще могат да го поправят, съобщили на патриарха. А той, като се побоял, че от подобни грабежи не ще може да си събере, каквото му се полага като данък за ставропигията, преместил Григория за митрополит в Трапезунд, на негово място изпроводил Иоаким. И този Иоаким не падал по-долу по алчността си от Григория. И той като него се самоназначил и за игумен, и за епитроп, и за ковчежник. И той почнал да прибира за своя сметка манастирските приходи, па по едно време заплашил бившия игумен хаджи Костандий и брат му Теофан, че ще ги прати на заточение в Света Гора, ако не дадат по четиристотин турски лири за гръцкото училище в Станимака. Какво да правят злощастните хора? Дàли парите, ала от душевно сътресение и смут иеромонах Теофан имал дамла (апоплексия) и починал, а хаджи Костандий, който бил и престарял, захирел и от това и починал. Но ако в тази работа Иоаким постъпил нечестно и безсъвестно към двама монаси, в друго едно нечестиво дело се показал грабител на манастира: той задигнал архипастирския жезъл (патерица), която по предание била на Свети Патриарха Евтимия, изработена тънко с майсторството на златарите от сребро и смолт (емайл) и други ценни вещества; за тази патерица имало оценка 1500 златни турски лири, а то като се знае, че за 5 турски лири се купувала в Станимака къща на два ката, можем да си направим сметка колко сегашни пари ще струва. Но нима може да се оцени с пари стойността на такава една историческа реликвия? А освен тази патерица Иоаким взел от манастира пет ръкописни евангелия на кожа (пергамент) с позлатени кори; всяко едно от тях тежало до 20 оки. Взел и други две архиерейски книги, тоже ръкописни, които били богато изписани и с голямо майсторство окрасени. Вземал той и един скъпоценен епитрахил, златоткан, с извезани на него ликовете на всички пророци и украсен с маргарит, едър колкото гроздови зърна; и маргаритът бил около половин ока. И това са само едрите му злодеяния, а дребните, както и на Григория, чет нямат. Монасите, освен неколцина, които сами грабили, нямали какво да ядат. Пак стигнало до ушите на патриарха за грабителството, което се върши в Светата Бачковска Обител и той побързал да изпрати нов Пловдивски владика Ф о т и й, който пристигнал в града в края на януария месеца лято 1890. Той – като може би имал добри намерения – създал управителен събор на манастира, ала от миряни гърци. Съборът по гръцки бил наричан ефория; неин председател бил митрополит Фотий, а членове: Доктор С. Андониадис, Доктор Ахилей Мавридис – от Пловдив, Атанас Епитропу и Костаки х. Николау – от Станимака. Как са управлявали „благочинно и със страх от Бога”, както поръчал в Типика господин Григорий, личи си само от една случка: на връх Великден (17 априлий 1894 година) един от членовете на ефорията – Кастаки х. Николау – като седял на пангара, отброил си пет хиляди гроша и си ги прибрал пред очите и на богомолците и на братята монаси... Но да спрем вече да приказваме и за тази кражба, защото малко време вилняла ефорията из манастирското богатство. А право казано, не е и имало вече богатство, понеже каквото виждали от владиката си, това правили и многома от монасите. Инък как ще да имат хаджи Костандий и брат му по четиристотин алтъна? Как ще да има хаджи Амвросий скъпоценни мебели, богати кюркове, хубави килими, мечи кожи, копринени възглавници и постелки, сребърни съдове и прочие, та и двеста алтъна сухи пари, да ги даде на владиката Григорий? Как ще да има толкова пари и тогавашният игумен хаджи Иеремия, та да ги даде пак на същия?... Да спрем! Да спрем! Грях и позор било всичко това и изпитание за честните монаси, които мрели от глад и изтощение. А още по-тежко било изпитанието за българите богомолци и поклонници, които от най-богоугодни душевни подбуди принасяли дарове в манастира, а виждали как те се заграбват и разхищават от недостойни люде!

4/213. През септемврия месец на Господне лято 1891 двама манастирски братя, като презрели страха от гръцката злоба и като се оповали на Божията сила, пред която никой не може да отстои, решили – за благото на манастира – да се явят пред Високопреосвещения Пловдивски Български Митрополит Господина господина Натанаила и да му изповядат за всички престъпни работи, що се вършат в Светата обител. Единият от монасите бил грък и се зовял Мелетий, а другият – българин от Неврокопско и се зовял Кирил. Явили се те при Дядо Натанаила и му разказали всичко, като със сълзи и срам изброявали едно след друго деяния, хвърлящи черни петна върху чистия и свят манастир. Тогава Високопреосвещеният Натанаил, като ги снабдил с пари, изпроводил ги в столицата София, та да разкажат всичко, що му изповядали, и на самия Министър на Външните дела и вероизповеданията.

5/214. Братята Мелетий и Кирил от по-рано си знаели какво ги очаква след тази им честна и за доброто на манастира извършена постъпка, но министърът ги посъветвал да се върнат в Бачковския манастир и те го сторили. Но игуменът, като ги поругал и похулил, изпъдил ги от Светата обител, без да им дозволи дори да пренощуват там, нито да си вземат личните вещи. Тогава изгонените се представили пак на Дяда Натанаила и му поискали закрилата, а той ги изпратил в Молдавския манастир, защото не знаели достатъчно богуслужението на славянски език.

6/215. След като се научили за постъпката на монасите Мелетий и Кирил, пловдивските и станимашки гърци здраво се замислили, защото разбрали, че българският народ няма да остави така да се разрушава материално и погубва морално една светиня, просъществувала толкова века и сияла с такъв блясък и величие над целия християнски Балкан и далеч зад него през планини и морета! И като не могли да измъдруват нищо, тези гърци, освен да наклеветят неколцина българи от Станимака и Бачково, че уж щели да нападнат Светата обител и да я завладеят – ала от тази клевета не извлекли никаква полза, защото никой не ги повярвал – пак писали писмо в Цариград до патриарха. Замислил се и той и възнамерил да поуспокои манастирското братство, та изпратил в Манастира своя е к з а р х Г е р а с и м Д е р и з а с да стегне работите. Какво е правил, какво е струвал този фанариотски пратеник не се знае, а работите и след него не се стегнали, а още повече се разхлабили, та стигнали дотам, щото иеродякон Антим и архимандрит Калиник започнали из Пловдив да продават сребърни и пиринчени кандила, гривни, пафти, косичници, та дори и сребърни окраси от икони!!! И над всичко това, като ответ на братствените молби до пратриарха да сложи ред в манастира, той – противно на повеленията на Бакуриановия Типик и на осветения от толкова векове ред: братството да си избира игумените на манастира – изпратил в Светата обител едно външно лице, някой си М а к а р и й С к л а в у д и с, архимандрит, когото назначил за игумен.

7/216. От това по-голямо зло не могло и да се дочака! Патриархът да би искал най-жестоко да оскърби манастирското братство и най-грозно да го подиграе, едва ли би намерил начин да стори това толкова болезнено, колкото го направил с назначаването на външно лице за игумен и то тъкмо на тогова Макария Склавудис. Защото този човек надминал по злодеяния всички преди него. И ако не е могъл да граби повече, отколкото е грабил, то е било само защото не е имало повече. Дошъл архимандрит Макарий в Манастира на 20 юлий 1892 година и братството, макар и да не било доволно, задето му натрапват за игумен човек чужд на Светата обител, пак го посрещнало с надежда, че може пък той да оправи манастирските работи. Ала всяка надежда угаснала още щом Макарий поел игуменската патерица. Той веднага довел в Манастира майка си, сестра си, брат си и жена му, а с тях и челядта им. А манастирският типик повелява нито жени, нито деца да нощуват в манастира, камо ли да живеят в него. Па не стигало това нарушение, ами сестрата и снахата на игумена се заели с управата на целия вътрешен манастирски живот, та дори за парче хляб монасите трябвало към тях да се обръщат и от тях да искат. Така започнал игуменствуването си Макарий и понеже нямало много нещо за крадене, след като продал 500 кози, 80 мулета, 130 говеда, 40 оки сребърни кандила и около 2 000 оки бакърени съдове започнал да дава под наем най-ценните манастирски имоти: воденици, нивя и лозя и то по за 3-4 години, като предварително събирал наемите за всичкото време. А и по-далеч отишъл той: продал гроздето от всички манастирски лозя, а после дори за причастие манастирът купувал вино от тези, които изкупили гроздето му. И никакви манастирски данъци не заплащал този безчестен човек, а дълговете на манастира увеличил трикратно. Най-сетне братята проумели, че това, което се върши от страна на манастирските управници и на пловдивските гръцки владици, откак се е освободила България, не е за друго, а защото виждали, че повече не ще господаруват в един манастир, поддържан векове от българския народ и се стремили да го ограбят, поразят и дори разрушат, та кога напуснат България, да оставят след себе си пепелища и съсипни. Разбрали това честните монаси, като видели как игуменът Макарий и някои негови приятели гърци и гъркомани от Станимака и Пловдив изтъргвали или зацапвали по зографията на манастирските храмове и другаде всички слова, писани на български. Така заличили и надписа над лика на втория ктитор на манастира – царя Ивана Александра и пред посетителите лъжели, че този лик е на господаря Алексиса Комнина, а българите му били издраскали надписа!... Ето и такива срамни работи вършили фанариотите. И не само в Светата обител, но и при Асеневата крепост, където пък с тесли изчукали каменния надпис на скалата. Като не могли повече да търпят тези варварски постъпки, от които дори и турците се срамили, братята написали едно обширно прошение до патриарха и му изложили всичкото зло, което реченият Макарий направил. Двама братя се дигнали та отишли в Цариград и лично на патриарха Неофита Осми поднесли прошението и поискали да махне от манастира им тогова грабителя Макария и да им позволи те сами да си изберат игумен. Какво е казал патриархът на пратениците на манастирското братство – не е запазен спомен. Но каквото и да им е казал, нищо не е направил! Изпратил пак един свой е к з а р х, някой си К и р и л да разследва оплакванията.

8/217. Дошъл този патриаршески пратеник в Бачковския Манастир и събрал комисия от двама пловдивски и двама станимашки гърци. Какво е правила и как е изследвала Макария – не се знае, ала по едно време повикан бил той в Цариград. А комисията предложила на патриарха да назначи нова комисия, която да измени устава на Манастира и да погребе съвсем волята на неговия основател Григорий Бакуриани. Патриархът това и чакал и веднага поръчал на пловдевския митрополит Фотий да назначи комисията и да свърши работата с написването на новия устав (типик), колкото се може по-скоро. Тази поръчка била дадена на 7 априлия месец 1894 година, а бързоръките майстори на подправки скалъпили един лъжеустав за по-малко от месец: тъкмо на 6 май същата година. А единият от хората на комисията бил онзи хаджи Николау, за чийто грабеж пладнешки се каза вече.